— Вие желаете да говорите с мене — каза той и без да поздрави се доближи до масата. Черният майор посочи един стол.
— По-добре седнете, защото разговорът ни не ще свърши скоро.
Пикардин седна.
— Вие знаете, че трябва да си оправим сметките — продължи Естерхази — и то възможно по-скоро и незабелязано.
— Когато пожелаете — отвърна баронът.
— Още сега — каза Естерхази, — ако желаете.
— На ваше разположение съм, господин графе. Надявам се още преди да свърши балът да получа картичката ви, след което ще представя секундантите си и те ще изберат оръжието и ще назначат времето и мястото за дуела. Смятам, че това е всичко, което има да си кажем.
Баронът искаше да стане.
— Още една дума — възпря го Естерхази. — Така е невъзможно да решим спора.
— Невъзможно ли? — изгледа го младият барон сърдито. — На кой честен кавалер е невъзможно да защити честта си със сабя в ръка и да измие една обида с кръв?
— Вие забравяте, че съм войник. На мене са забранени много неща, които са позволени на вас. Преди няколко месеца негово превъзходителство военният министър е издал заповед срещу дуелите и който от офицерите го наруши, ще бъде отстранен от служба.
— Честта на един човек стои по-високо от всеки военен или граждански съд.
— Моята чест е неопетненият ми офицерски чин. Не мислете, господин барон, че желая да се откажа от спора, напротив, аз искам дуелът да стане по-сериозен и с по-категорични последствия. Страхувам се, че ще се уплашите от този дуел, тъй като той има за цел моята или вашата смърт!
— Забранявам ви да говорите за моята смелост — прекъсна го Пикардин сърдито.
— Толкова по-добре, господин барон, предлагам ви американски дуел.
— Как? Добре ли ви разбрах? Една игра на живот и смърт? Това не е човешко, господине…
— Не и в нашия случай — отвърна черният майор. — Вие обичате княгиня Павловна, аз също я обожавам; вие знаете, че един от двамата е излишен на този свят, затова заровете ще решат, кой от двамата трябва да изчезне.
Казвайки това, той извади от джоба си три зара и ги сложи на мраморната маса.
— Докато ви чаках, разпоредих един от слугите да ми донесе тия смъртоносни оръжия — каза черният майор усмихнат. — Заровете са еднакви за вас и за мене.
Нито едно мръдване на чертите му не издаваше тази подла лъжа.
Баронът беше облегнал глава на ръцете си и стоеше със затворени очи. Той не бе съгласен да повери живота си на игра, а от друга страна пък не искаше да се покаже страхлив. Накрая въздъхна дълбоко.
— Добре, нека да бъде така — каза глухо той.
— Знам, че имам работа с честен и храбър мъж — стана черният майор, тържествувайки.
Той едва скриваше подлата си радост.
— Не ни остава друго, освен да решим условията на дуела — продължи графът. — Предлагам следното: По-голямото число означава живота, а по-малкото — смъртта. Който изгуби, трябва в продължение на двадесет и четири часа да се лиши от живот. По какъв начин, това е негова работа, обаче самоубийството трябва да стане така, че никой да не разбере причините и всеки се задължава с честта си да не казва никому нищо за това. Щом заровете се хвърлят, осъденият е длъжен да подпише писмо, с което се задължава да се самоубие най-късно след двадесет и четири часа. Съгласен ли сте на тези условия?
— Те са обикновените условия на американския дуел — отвърна Пикардин.
Баронът едва чу думите на Естерхази, той непрекъснато мислеше за годеницата си, която обичаше горещо и сърдечно.
— Да започнем!
Черният майор подаде заровете на младия мъж. Пикардин ги взе. Устните му се разтрепериха, той дишаше тежко, зениците на очите му светеха като огън.
Баронът искаше да захвърли заровете на мраморната маса, но изведнъж му се стори, че някой го улови за ръката и един сладък познат глас му пошепна:
„Не го прави, Емил! Не играй с живота си, с нашето щастие.“
— Зле ли ви е? — попита графът засмян. — Желаете ли чаша студена вода?
Младият мъж се опомни, той погледна злобно черния майор.
— Ето моята игра — каза той. Пикардин хвърли заровете на масата.
— Тринадесет — отбеляза той. — Благодарен съм!
— Не вярвам да надмина това число. Черният майор взе заровете.
Той вдигна ръка, за да ги хвърли. Изведнъж обърна погледа си към завесата, с която беше закрита вратата и каза:
— Мисля, че са ни видели, тъй като завесата се раздвижи.
Младият барон стана, втурна се към завесата, разтвори я и погледна в залата.
В тази минута графът смени заровете, с които беше играл Пикардин, понеже не бе лесно да играе с живота си.
Естерхази хвърли заровете.