— Да — прошепна той, — ако този Стефан беше разумен и умреше час по-скоро без мъжки наследник, то още през нощта щях да стана милионер и опасният ми авантюристичен живот щеше завинаги да свърши. Но Стефан взе млада хубава жена, която навярно ще му роди мъжки наследник, и моите надежди ще пропаднат… По дяволите, едва сега виждам, че се грижих твърде малко за тази работа. Забравих да примамя този буйнокръвен маджарин в Париж, преди още да се влюби в сегашната си жена. Тук можех да го тласна в разврат и да му разсипя здравето. Но дали е късно вече да осъществя този отличен план? Стефан е женен, да, но все пак не е сляп за красотата на други жени. Може би ще сполуча да го увлека и на дуел? Ха-ха, Стефан Дубиски, предчувствам, че си дошъл за нещастие в Париж. Струва ми се, че няма да видиш вече обичната си Красногорка.
Дяволският план на черния майор беше скроен. Естерхази се огледа още веднъж в голямото стенно огледало, после излезе от къщата си, нае кабриолет и се отправи към „Грандхотел“.
Княз Стефан току-що се беше върнал от клиниката на Пастьор, където трябваше да остави обичната си съпруга, и прислужникът в хотела му донесе картичката на граф Естерхази. Двамата братовчеди се поздравиха сърдечно, но в основата на тази сърдечност имаше разлика: сърдечността на Стефан беше истинска, а на Естерхази — притворна. След поздрава Стефан разказа на майора нещастието, което сполетя съпругата му, а когато му съобщи, че беше принуден да я остави в клиниката на Пастьор, очите му се насълзиха и той не можа да скрие голямата си скръб.
Естерхази започна да го утешава и насърчава.
— Драги братовчеде — каза той, — това не е толкова опасно. Твоята съпруга няма да пострада и ти не трябва да скърбиш толкова. Виждам, че ще бъда принуден да те поразвеселя малко. В Париж има много развлечения и ще можем да се забавляваме отлично.
— Временно ще трябва да се откажа от всяко забавление — отговори княз Дубиски. — Грехота и безсъвестно ще е от моя страна, ако се забавлявам и пирувам в Париж, а обичната ми Юлиана пъшка в болницата. Освен това трябва.да изпълня и друга важна мисия, която е свързана с една горчива тайна от моя живот.
Той замълча съкрушено, после погледна в очите братовчед си.
— Историята е къса и естествена — започна Стефан. — Преди десетина години любих една циганка, от която имах дете — момченце. Баща ми виждаше в Мелиора — така се казваше циганката — умишлена прелъстителка и я изпрати с цялата й дружина зад граница. Пет години по-късно, след смъртта на баща ми, циганката се върна в Красногорка, донесе ми едно момченце и ми каза, че е нашето дете. Юлиана се смили над момченцето, позволи ми да го приема вкъщи и да го възпитам като мой син. Но сега имам доказателства, че детето е чуждо, т.е., че циганката го е откраднала от Париж.
— Това е цял роман — прекъсна черния майор разказвача.
Преди князът да отговори, вратата на съседната стая се отвори и влезе Андре.
— Татко, виж тези хубави картички — извика той зарадван и вдигна куп пъстри картички, които преди няколко минути му беше подарил келнерът, — по тях има изобразени много животни и хора.
Естерхази се учуди, като видя момченцето. Думите, които искаше да отправи към Стефан, затъкнаха гърлото му. Наистина, черният майор не можа със сигурност да познае кое е това момченце, но чертите на лицето му напомняха неволно на един мъж, когото познаваше твърде добре.
— О, каква поразителна прилика — промърмори си Естерхази и се обърна към братовчеда си:
— Ти нямаш ли някаква следа къде трябва да търсиш родителите на това момченце?
— Разбира се. Мисля дори, че ги познавам по име.
— А кои са те?
— Баща му е нещастният и според мене невинен капитан Алфред Драйфус.
— Андре! — извика черният майор и скочи като наелектризиран от мястото си. Името на момчето излезе от устата му, без да иска.
Стефан погледна учуден братовчеда си и хвана детето за ръчичката.
— Познаваш ли момченцето? — запита той.
— Разбира се, че го познавам — отвърна Естерхази смутен. — Драйфус беше най-добрият ми приятел, преди да унищожи честта и щастието си чрез необмислената си постъпка. Да, това е синът му, неговият любимец, неговият малък Андре. О, къде бяха очите ми, че не видях това веднага! Ела при мене, мое добро, обично момченце, дай ми ръчичката си… Бедно дете, бедно сираче; о, колко съм щастлив, че ще мога да те заведа при бедната ти и нещастна майка.
— Това ще стане веднага — каза Стефан зарадван. — Ела, драги ми братовчеде, и ме придружи. Ще се отправим още тази минута при госпожа Драйфус и ще й предадем загубеното дете.
Стефан беше скочил от мястото си и искаше да позвъни за кола. Но Естерхази го спря.