Баронът се отпусна с глух стон на един стол.
— За вас е животът, за мене — смъртта — каза той тихо.
Черният майор бе хвърлил петнадесет точки. За няколко минути беше съвсем тихо в стаята, чуваше се само тежкото дишане на нещастника.
— Заровете решиха — каза победителят в този дуел. — Ще разпоредя да, донесат перо и мастило за задължителното писмо.
Той стана и позвъни.
Един слуга се яви и запита какво желаят.
— Донеси ни перо, мастило и хартия, само никой да не те забележи!
След няколко минути слугата донесе желаното и го сложи пред графа, който,му даде една жълтица.
— Вие напишете писмото, а аз ще го подпиша — каза Пикардин тихо.
Черният майор се залови веднага за работа.
Младият барон се разхождаше разтревожен из стаята. Ушите му пищяха, червени пламъци се виеха пред очите му, сърцето му биеше силно. Стори му се, че небето и земята се сляха около него.
Изгубен е завинаги младият живот, на който допреди малко се радваше, изгубено е щастието на Павловна. Пред него зееше черният гроб, а зад него бе застанала една сянка, която протягаше ръце и му шепнеше:
„Ти си заложил своята чест и ти трябва да умреш, да умреш!“
Гласът на черния майор го събуди от мислите му.
— Подпишете се тук — каза Естерхази и му даде хартията, на която бе написал няколко реда.
Пикардин взе листа и прочете следното:
„Долуподписаният, заявявам, че самоволно и при пълно съзнание подписах настоящото и се задължавам, че утре на 13 ноември 1894 година до полунощ не ще бъда между живите, като се самоубия.“
Младият барон с разтреперана ръка подписа името си. Черният майор взе важното писмо и го скри в портфейла си.
Откъм залата се зачуха звуците на „Хубавата Елена“.
— Много съжалявам, бароне — каза Естерхази и се надигна, — обаче трябва да остана непоколебим.
Пикардин стана гордо.
— Нямам нужда от вашето съжаление, нито от съчувствието ви.
Той се обърна гърбом към черния майор и излезе от стаята.
Естерхази се изсмя коварно след него.
— Глупак, ти изгуби играта. Утре по това време красивата Павловна ще плаче за твоята смърт! Колко е горещо тук — каза той и сложи ръка на потното си чело. Ще отворя малко, за да се разхладя.
Майорът отиде към прозореца със спуснати завеси и понечи да ги вдигне. Изведнъж се отдръпна назад и побледня. Той вдигна ръце във въздуха, сякаш търсеше да се залови за нещо.
— Марион — извика той, — ти тука?
Бедното момиче стоеше до прозореца, осветен от луната. Тя беше облечена в бяла копринена рокля, около врата си имаше колие от истински маргарит.
Момичето погледна с презрение разтреперания мъж, който не се надяваше да я срещне на бала.
— Беше ли тук през цялото време — запита той още веднъж.
— Да.
— И си чула всичко?
— Аз видях, майоре, че си лъжец — извика Марион и се приближи до него. — Ти смени заровете!
Отговорът бе глух вик.
— Убиец — каза момичето, — ще отида в залата и ще кажа на всички, че си подлец.
Графът се нахвърли върху момичето, стисна лицето й и впи погледа си в нейните очи.
Марион се мъчеше да се освободи, но не успя, тъй като не можеше да устои на хипнозата, с която престъпникът я подчиняваше на волята си.
— Спи — викна гневно той, — спи — заповядвам ти да спиш!
Ръцете на момичето увиснаха и тя затвори очи. Беше хипнотизирана.
— Забрави всичко, каквото си чула и видяла тук — заповяда й той. — Забрави го и се събуди.
Хубавото тяло на момичето се разтрепера. Марион отвори очите си и погледна учудено. Графът се поклони усмихнато пред нея.
— Ще имам ли честта да танцувам с вас? — запита я той.
Тя кимна и му подаде ръката си. Оркестърът засвири. Марион и граф Естерхази се понесоха във вихъра на танца.
Беше шест часът след обяд. Студен ветрец подухваше и едри парцали сняг падаха от облаците, но щом снежинките се допираха до нещастната земя, се обръщаха на сълзи.
Слугата се появи в стаята на барон Емил фон Пикардин и запита господаря си да запали ли лампата.
— Не искам, Жан — отговори Пикардин. Баронът бе седнал до писалището и бе опрял глава върху ръцете си. — Оставете ме още четвърт час, после ще ви повикам, когато имам нужда!
Младият барон остана на тъмно. Да, бедният имаше нужда от тъмнина, тъй като и душата му бе обзета от мрак.
— Трябва да стана — каза си той. — Мога ли да се откажа да я видя още веднъж? Да почувствам онова божествено щастие, което обзема душата ми, когато видя чудната й красота…
Баронът стана изведнъж от стола, като че му бе дошло нещо наум.
— Трябва да отида при нея, искам още веднъж да стисна белите й ръце, искам още веднъж да прегърна младия и свеж живот, желая да чуя още веднъж от милите й уста, че ме обича и тогава ще целуна червените й устни и с тази последна целувка ще умра…