— Подлец, имал ли си милост към това момиче, когато с лъжлива клетва го заточи в Сибир!? Десет пъти си заслужил вече смъртта! Бъди благодарен, че преди това няма да те мъчат.
В тази минута Павловна, която седеше в колата, простря умоляващо ръце към Хонг Вах:
— Господарю, помилвай го, подари му живота, не желая да умре някой заради мене!
Хонг Вах размисли за минута, после се обърна към Питу и го изгледа мрачно:
— Един добър ангел, на когото не мога да откажа никаква молба, се моли за теб. Отменям смъртното наказание. Но тъй като трябва да те накажа за дръзките ти думи, осъждам те да лежиш тая нощ на нивата в менгеме. Нито дума повече. Ако утре още си жив, благодари на тази, която се е молила за теб!
Питу стисна устните си. Той се боеше от определеното му наказание, защото беше придружено от ужасни болки. Но нали беше спасил живота си! А за Питу животът значеше надежда.
Когато се стъмни, той бе отведен на една нива от владенията на богатия търговец. Менгемето бе поставено. То беше направено от дърво във вид на триъгълник. Ръцете на Питу бяха затегнати в двете дупки на горното дърво, а краката — в дупките на долното. Но за да го измъчват още повече, сложиха около врата му широк кожен колан, на който бе прикрепено с верига тежко желязо и тъй като през целия ден го бяха оставили гладен и жаден, положението му стана още по-мъчително.
Китайците, които по заповед на господаря си бяха поставили Питу в такова положение, се отдалечиха, смеейки се. Те го мразеха и не го съжаляваха, първо, защото беше европеец и друговерец, и второ, защото се отнасяше лошо с другарите си.
— Утре ще го намерим разкъсан от някой вълк ли пък някоя врана ще му изкълве очите — чу той да казват отдалечаващите се китайци. После смехът им заглъхна в далечината.
Питу бе сам в дълбоката тъмнина. Болките, които усещаше в ръцете и краката си, бяха непоносими и страданията му ставаха все по-тежки. Той не вярваше, че ще остане жив до сутринта. Тая мъка беше много по-страшна от смъртта. А сред тия мъчения трябваше да мисли за живота си. Гърбавият си представяше бъдещето съвсем иначе. По-добре би било, ако никога не бе предложил на господин Ла Бриер да изпрати Павловна с него в Русия. Тогава нямаше да посети тази нещастна за него земя и не биха могли да го накажат, загдето е откраднал „Хрониката на опетнените“. Нямаше да стане роб на Хонг Вах.
Ах, този китаец! Колко го мразеше Питу и как искаше да отмъсти на него и на Павловна, към която все още чувстваше влечение. Нямаше ли средство да смаже гордостта на това момиче! Гърбавият Питу се наслаждаваше от мислите си за отмъщение и те му облекчаваха болките и го караха да ги забрави макар и за няколко минути.
Изведнъж той трепна. В близкия гъсталак нещо про-шумоля и след миг към него се повлече голям тъмен предмет. Питу виждаше две блестящи очи в тъмнината. Те се приближаваха все повече и повече към него. Сега той видя ясно тялото на голям вълк. Смъртен страх обзе затегнатия в менгемето. Зъбите му загракаха от ужас, а очите му се изблещиха. Последният му час бе ударил. Питу теглеше и дърпаше толкова силно менгемето, че костите му пращяха. Но всичко беше напразно. По-скоро би успял да изкорени дъб, отколкото да се освободи. Хищното животно се приближаваше все повече към него. Вълкът сложи предните си крака върху раменете му. Питу трябваше да изтърпи страшната си участ с пълното съзнание до края. Животното опря муцуната си до лицето му, но главата му изведнъж падна и се показа лицето на китаец. Посетителят на нещастния Питу се бе увил във вълча кожа.
— Християнино, не се страхувай — прошепна китаецът. — Дойдох по заповед на един високопоставен господин да ти услужа. Нали ме разбираш?
— Да, разбирам те — отвърна Питу, — но, по дяволите, страшно ме изплаши.
— Принуден бях да се увия във вълча кожа — отговори неочакваният вестител, — защото не знаех дали хората на Хонг Вах не ме наблюдават тайно отнякъде. Но наоколо няма никого и сега ще те освободя.
Китаецът отвори менгемето и Питу веднага извади ръцете и краката си. Но той беше толкова изнемощял, че припадна. Китаецът наля няколко капки от някаква течност, която носеше със себе си, и натри гръбнака, ръцете и краката му с мехлем.
След четвърт час Питу почувства, че кръвта му пак започва редовното си обращение и вече може да стои и да ходи.
— Ела — прошепна освободителят му.
— Но те ще ме потърсят и няма да ме намерят в менгемето.
— Преди да се съмне, пак ще те поставя в същото положение, в което те намерих. Сега ще те заведа на едно място, където те очаква щастие!
Питу последва много доволен китаеца. Той го отведе през нивата, която принадлежеше на Хонг Вах, а после премина по един мост, построен над малка река. След това стигнаха в един парк, по хубавите алеи на който се познаваше, че притежателят му трябва да е много богат. След няколко минути път двамата стигнаха в една малка лятна къща, построена от бамбукова тръстика. В преддверието й Питу трябваше да умие краката и ръцете си. После го отведоха в изящно подредена стая. Тя беше осветена с разни пъстри книжни фенери, по които бяха изобразени птици, насекоми и други животинки. На малко кадифено канапе лежеше мъж, облечен в богати дрехи. До него на изящна дървена масичка се намираше широк сребърен съд, пълен с шербет. В него плаваше златна чаша.