— Ей сега ще узнаеш какво искам — отговори Квон Иинг гневно. — В името на сина на боговете, брата на слънцето, всемогъщия владетел на небесното царство, аз те арестувам!
Хонг Вах пребледня от гняв.
— Мен ли ще арестуваш? — изсмя се той. — Подли мандарине, в какво можеш да ме обвиниш, като знаеш, че животът и делата ми на тази земя са чисти като сребристата светлина на луната, която сега ни осветява?
Квон Иинг бръкна под обшитата си със сърма дреха и извади хартия, по края на която беше изобразен жълтият змей, символ на могъществото и силата на китайския император.
— Ето заповедта за арестуването ти — каза той. — Всичко е наред, подписано и подпечатано. Хонг Вах, ти си мой пленник тъй като имаме повод за съмнение в тебе, че принадлежиш към тайното дружество „бялата роза“, което има за цел да убие императора и разруши съществуващите закони.
— Лъжа, подла лъжа! — извика Хонг Вах. — Никога не съм имал нещо общо с това съзаклятие. Мандарине, това обвинение е твое дело. Но пред съда лесно ще се оправдая и тогава ще пострадаш.
— Добри Хонг Вах, сега ще те убедя — отговори мандаринът, — че подозрението ни е съвсем справедливо.
Той се обърна към стражарите:
— Шестима от вас — заповяда мандаринът, — нека претърсят с този човек — той посочи Питу, който стоеше до него — къщата, а останалите нека пазят този държавен престъпник и това момиче. То е негова любовница и без съмнение знае, че съществува това съзаклятие, както знае и самият той.
Павловна едва успяваше да обуздае гнева си, когато й стана ясно, че Питу е съучастник на мандарина. Тя хвърли презрителен поглед към него и му викна:
— Позорно петно на всички европейци, значи ти си помагал при подлия план за опропастяването на благородния човек, който преди няколко дни ти подари великодушно живота! Ах, ти не си човек, ти си сатана, когото пъкълът трябва да е изпратил на земята за нещастие на всички хора!
— Гълъбице, бъди мирна — прошепна й Питу, — скоро ще принадлежиш на този сатана и ще ти бъде драго, когато те завлече със себе си в пъкъла.
Като каза това, той поиска да хване момичето, но Хонг Вах го удари толкова силно, че Питу падна през стълбите.
Гърбавият стана, като проклинаше търговеца.
— Горди Хонг Вах — изхрипа той, — ти ще свириш другояче! Този удар ще ти се върне стократно, когато ще те вържат на стълба, преди да те убият.
Питу влезе с полицаите в къщата. Мандаринът седна на стола, на който допреди седеше Павловна и загледа втренчено красивото момиче с лукавите си очи. След няколко минути Питу се върна. Размахваше над главата си малка пергаментова хартия.
— Почтени мандарине — поклони се той, — твоите хора са свидетели. Тази хартия извадих пред очите им от възглавницата на канапето, на което почива Хонг Вах.
Квон Иинг взе бързо пергамента.
— Това е най-доброто доказателство за неговата вина — каза той, след като прочете написаното. — Заведете го в затвора, а онова момиче ще взема вкъщи, защото искам веднага да го разпитам.
Полицаите се нахвърлиха върху Хонг Вах. Докато се мъчеха да надвият богатия търговец, който се защитаваше с юмруци, Павловна отвори една врата и избяга във вътрешността на къщата.
— След нея! — извика Питу. Мандаринът също заповяда на хората си да я хванат.
Но те не я намериха. Няколко минути бяха достатъчни на Павловна да намери добро и сигурно скривалище.
Мандаринът проклинаше, а Питу страшно се ядосваше, но не помогна нищо. Павловна беше изчезнала. Край устните на Хонг Вах, който беше натоварен на кола и закаран в затвора на Урга, заигра щастлива усмивка.
Павловна беше спасена. Това го накара да забрави собствената си скръб и опасността за свободата и живота си.
ТОМ ЧЕТВЪРТИ
1.
Матийо Драйфус се разхождаше неспокойно в елегантното си жилище на улица „Фуршамбол“. Той изглеждаше изтощен и изморен и, наистина, ако се помисли, какви грижи го занимаваха, не ще бъде чудно, че този мъж в продължение само на две години остаря като за десет. Причината бе участта, която сполетя семейството му. При това се добавяше и собствената му скръб, която се таеше в сърцето му. Любовта му към Алиса през време на нейното отсъствие се беше усилила. Той нямаше никакво известие от нея. Съдбата на парахода „Бригита“, който беше изпратил да спаси Херманса от острова, а след това при възможност да избави и нещастния му брат от Дяволския остров, беше останала неясна. Дали параходът беше постигнал целта си, всичко ли беше добре на борда, дали Алиса е намерила Херманса жива и работи вече за освобождаването на брат му — това бяха въпроси, които Матийо всеки ден си задаваше по сто пъти и на които не можеше да намери отговор.