Матийо Драйфус въздъхна и седна до писалищната си маса. Тя беше покрита с карта, по която хиляди пъти вече проследяваше рейса на „Бригита“. Може би сега гледаше точно онова място, където беше потънал параходът на немеца Клаус Грот, а заедно с него толкова чудесни моряци… Матийо Драйфус покри с ръце лицето си.
— Алиса, скъпа ми, обична Алиса — промълви той.
— не ще те видя вече. Ах, най-щастливият и същевременно скръбен час на живота ми бе тогава, когато се осмелих да ти кажа, че те обичам и сложих пръстена си на твоя пръст. Дано това украшение, което ти подарих в знак на любовта си, да те закриля в далечната земя.
Тихо похлопване на вратата прекъсна мислите му. Влезе Жоржина. След изчезването на Андре, след отвличането му с балона, тя беше останала в къщата на Матийо Драйфус и му прислужваше. Макар и да нямаше дете за гледане, Жоржина трябваше да ръководи цялото домакинство, което вършеше много добре. За съжаление, отвличането на момченцето се отрази зле на леля Ерика. От този ден здравето й бе съсипано. Доктор Бургер, който често я посещаваше и се отнасяше любезно с нея, казваше:
— Има само едно средство, което може да излекува дамата. В деня, в който се намери, детето, тя ще бъде здрава. Матийо бе много благодарен, че Жоржина остана при него, защото не винеше нея за нещастието, което сполетя племенника му. А освен това се беше научил да цени и уважава добрите отношения на момичето.
— Жоржина, какво желаете? — попита той.
— Господин Драйфус, вън има един човек, който иска да говори с вас.
— Добре, пуснете го да влезе!
— Господин Драйфус, не зная, дали трябва да ви оставя да говорите с него, без свидетели. Откровено казано, той изглежда много подозрителен.
— Не си ли каза името?
— Не, ще го съобщи само на вас. Но по външност е доста отвратителен. Той е стар евреин, облечен в мръсни дрехи.
— Все едно, ще говоря с човека. Сега трябва да изслушваме всекиго. Особено в положението, в което се намираме.
Матийо едва го погледна и веднага възкликна:
— Господин Соломон Дулсети, ах, помня ви! Какво искате от мен? Не се нуждая нито от пари, нито пък искам да заложа нещо. Целта на посещението ви не ми е ясна.
Соломон Дулсети не се смути от нелюбезния прием, но както се виждаше, от думите на Матийо Драйфус, чу само това, което искаше да чуе и което му беше приятно.
— Господин Драйфус, голяма чест е за мене, че помните още стария Дулсети. Това е доказателство, че често сте мислил за мен?
— Вярно е, господине. Но трябва да призная, че споменът не е приятен. И така — какво ви води при мен?
— Една малка работа и ако ме изслушате, ще извикате „Боже справедливи, Соломон Дулсети е честен човек!“
— Тогава ще бъда принуден да променя мнението си за вас.
Евреинът пак се престори, че не чува тези думи.
— Господин Драйфус — продължи той и натисна черните си очила на носа, за да изглежда, може би, по-представителен, — господин Драйфус, кажете ми, не сте ли загубил пръстен?
Матийо поклати учуден глава.
— Пръстен ли? — каза той. — Не, не притежавам никакъв пръстен и не съм губил никакъв пръстен.
— Чудно — прошепна Соломон Дулсети, — в Париж няма втори Матийо Драйфус. Но слушайте, да ви разкажа какво ми се случи преди малко.
Матийо трябваше да подаде стол на лихваря, на който той достойно седна, възхитен от любезността на домакина.
— Господин Драйфус, вие знаете, че заемам на всекиго пари срещу залог. Днес, когато седях до писалищната си маса и мислех за грижите на старите си години, вратата на магазина ми внезапно се отвори и една млада жена влезе при мене. Познах я. Тя е от Латинския квартал и през последните три години е живяла поред с трима студенти — един художник, един писател и един юрист, а може би и с много други, които не познавам. Малката Фифи е добро момиче, дава с пълни ръце, когато има нещо, но когато няма, залага всичко, дори и чаршафа от леглото, на което спи. И днес също искаше да заложи нещо при мене. Но какво? Заклевам се, че страшно се уплаших, когато тя сне от пръста си един диамантен пръстен, който струва повече от две хиляди франка. Госпожице Фифи, й казах аз, не ме правете нещастен. Откъде притежавате този пръстен?
Тя се засмя и отговори:
— Любовникът ми го подари!
— Любовникът ви ли? — втрещих се аз. — Госпожице Фифи, през живота си вие сте имала много любовници. Бог здраве да им дава. Кой от тях?
— Преди беше чиновник в един моден магазин — обясни тя, — после го взеха войник и го изпратиха далече от Париж. Господин Дулсети, не плаках дълго време за него. В началото се утеших с един млад студент, а после с един живописец. Преди четиринадесет дни пак останах вдовица, т.е. моят живописец ме напусна и ми остави много неплатени сметки за спомен. Такива са мъжете. И сега, помислете си колко бях изненадана, когато преди осем дни вратата на стаята ми се отвори и моят чиновник, когото бях вече забравила, влезе, облечен като красив подофицер. Колко се радвах! Той беше спестил през време на военната си служба и беше купил този пръстен, за да ми го подари. Прегърнах го и му казах, че през четирите години съм му останала вярна като злато. После се радвахме много и гледахме всичко, което може да види човек в Париж за пари, а сега сме останали вече без средства и искаме да заложим пръстена, за да можем отново да се веселим.