Така тези момичета преминават от ръка в ръка, от мъж на мъж и стават причина за съсипването и опропастяването на много млади хора.
Но всичко на този свят има край. Един ден палавата млада дама остарява и не може да намери вече любовник. Тогава се хвърля в Сена и свършва късият сън на щастието. Рядко се случва предишният студент, който е станал лекар, съдия, учител или чиновник, да се ожени за предишната си любовница.
Соломон Дулсети заведе Матийо Драйфус в една такава къща. Двамата се изкачиха на втория етаж. Когато отвориха вратата, те погледнаха в стая, пълна с тютюнев дим, който беше толкова гъст, че можеше да се реже с нож. Матийо забеляза две лица. Сред стаята стоеше красиво момиче, облечено чисто, с къси руси коси. Това беше Фифи. На канапето седеше симпатичен мъж, чието лице беше почерняло от слънцето. Той беше облечен в подофицерска униформа на френски полк. Дрехата му беше разкопчана и фуражката му се намираше на един стол. В стаята не бе добре подредено. В ъгъла бяха разхвърляни обуща, на масата се намираше корсет, а на стената бяха закачени няколко рокли. На един стол бяха натрупани и книги, а на друг играеше бяло котенце, като разкъсваше със зъби и нокти бяла кожена ръкавица.
— Ах, ето ви — извика момичето на лихваря, — дойдохте по-рано, отколкото ви очаквах.
После тя съгледа Матийо.
— Кой е този господин? — запита тя изненадано. И подофицерът беше скочил от канапето, впил поглед в непознатия.
— Госпожице Фифи — каза Соломон Дулсети, — нали ви казах, че работата около този пръстен не е чиста?
— Какво искате да кажете? — бързо се приближи подофицерът.
— Уважаеми господине — отговори Соломон Дулсети и отстъпи, — не трябва веднага да се сърдите. Доказано е, че пръстенът е откраднат, но не че вие сте го откраднал, а този, който ви е продал скъпоценния предмет…
— Боже мой, Роберт, да не ти се случат неприятности — викна момичето и хвана нежно ръката на любовника си.
— Не се страхувай — отвърна той. — Мога да опиша точно лицето, което ми продаде този пръстен.
— Това е всичко, което искам да зная — намеси се вече и Матийо Драйфус. — Извинете, че влязох така неочаквано при вас, но вие ще извините тази моя дързост, като ви кажа, че преди година подарих този пръстен на една жена, която, докато е жива, не би го свалила от пръста си. Когато го съгледах, страшно се развълнувах…
— Ах, та това е цял роман — изписка Фифи.
— Моля ви, разкажете ми — обърна се Матийо Драйфус към подофицера — къде, кога и от кого сте купил този пръстен. Кажете ми истината и ви уверявам, че няма да имате никакви неприятности и парични загуби.
— Седнете, господине — отговори младият войник. — Историята е къса, ей сега ще ви разкажа. Служих в гарнизона на Каена. Може да си мислите, че при оня горещ климат службата е много тежка. Но понеже имаме тройна заплата, човек, ако е малко пестелив, за кратко време може да спести доста голяма сума. Това направих и аз. Тъй като се страхувах да не ми откраднат парите, денем и нощем ги носех в пазвата си. Един ден получих заповед от началството си да отпътувам с отделение, състоящо се от десет души, към границата, която разделя Бразилия от Френска Гвиана. Бяхме командировани да пазим границата. След като се снабдихме с необходимото в Каена, се запътихме към новото си местоназначение. Пътувахме постоянно край морския бряг, защото не искахме да нагазим блатистите места. Нощем пътувахме, а денем почивахме. Така походът не беше труден, понеже морето постоянно се намираше от лявата ни страна и ни разведряваше с хладните ветрове, които духаха. Една сутрин се намирахме съвсем близо до границата. Стоях на брега, хората ми строяха палатка, а аз гледах с далекоглед безкрайния океан. Внезапно забелязах лодка. Тя приличаше на орехова черупка сред голямото море. Рибарска лодка не можеше да бъде, тъй като нямаше ветрила. Но най-много се учудих, че не виждах човек в нея. Както изглеждаше, тя беше празна. Вълните я тласкаха все по-близо до брега. Изведнъж една голяма вълна изхвърли лодката тъкмо пред нас. В тази минута забелязах, че в нея лежи прострян човек. Жив ли беше или мъртъв? Това не можах да позная веднага. Спуснах се към лодката, хванах я за носа, дойдоха още двама от войниците ми и успяхме да я изтеглим на сушата. Тогава започнахме да се занимаваме с човека. Извадихме го от лодката и го занесохме в една палатка. Той беше много грозен. Косите му бяха червени, носът — подут, лицето — грапаво, а зъбите му приличаха на животински. Грозен или хубав — казах на хората си, — длъжни сме да го свестим. В моето отделение се намираше един фелдшер, който бе доста опитен в медицинските работи. Той го прегледа и рече: „От глад не е умрял, но трябва да е скитал дълго време из морето и тъй като малката лодка не го е защитавала от екваториалното слънце, мозъкът му е почти изсъхнал. Но той ще живее. Надявам се, че ако му пусна кръв, ще се оправи.“ Тази малка операция бе направена бързо. Аз сам помогнах на фелдшера, като държах дясната ръка на червенокосия. При това забелязах, че на пръста си носеше пръстена, който се намира пред нас, на масата. Докато фелдшерът го свести, отидох на брега, за да видя дали в лодката има неща, за които после да отговарям — да не се загуби нещо. Тя беше стъкмена за плаване само на гребла и на носа й личеше името на парахода, на който е принадлежала. Надписът гласеше: „Спасителна лодка на «Бригита» № 3.“