Матийо Драйфус скочи. Той искаше да извика, но се отпусна пак безсилен на стола. Не му достигна въздух. Фифи взе едно шишенце с одеколон и напръска челото му.
— Благодаря ви — кимна немощно Матийо Драйфус. — Тютюневият дим ме задуши. Но сега ми е по-добре. Господине, имайте добрината да продължите разказа си.
— Скоро ще го свърша — отзова се младият войник. — На другия ден червенокосият бе вече оздравял и каза, че ще продължи сам пътя си. Отиваше в Каена и разправяше, че няма време за губене. Мъжът ме попита за губернатора Грефин, чийто характер искаше да му опиша по-точно. После ме помоли да му разкажа как се отнасят с пленниците в Каена, а най-много се интересуваше за Дяволския остров и за крепостите.
— Попита ли ви за страдащия на Дяволския остров капитан Драйфус? — погледна го Матийо плахо.
— Да, но между другото. Интересуваше се дали капитан Драйфус е още жив и дали не е избягал.
— А какво ви каза за пътуването си по океана в лодката?
— Червенокосият обясни, че е плавал до Бразилия с германския параход „Бригита“. Като наближили брега, една нощ параходът се ударил о една скала и потънал за петнадесет минути, а самият той сполучил да се спаси с лодката, с която е пътувал около десет дни. Вода й храна не са му липсвали, но слънцето било причината да се разболее.
Матийо Драйфус се наведе към разказвача.
— Този човек не ви ли каза дали други пътници от „Бригита“ са успели да се спасят с лодките?
— Това, именно, исках да узная и аз от него. Но той твърдеше, че единствен той е останал жив. „Бригита“ потънала пред очите му с целия си екипаж.
От очите на Матийо бликнаха сълзи.
— Горката Алиса — изхълца той, — тя умря заради мен!
Нито един от присъстващите не се реши да наруши болката на изстрадалия мъж. Дори и Соломон Дулсети се дръпна в един ъгъл да пресметне колко струва услугата, която е направил на Матийо Драйфус. Освен това, както се виждаше, навярно го тревожеха и други мисли, защото се почеса замислено по тила.
Матийо се съвзе след няколко минути.
— Господине, искате ли да ми съобщите, защо ви даде — как се казваше — Жак, пръстена?
— Продаде ми го — беше отговорът на младия войник. — Преди да тръгне за Каена ме дръпна настрана и ме попита дали имам в себе си пари да купя от него един хубав диамантен пръстен. Предложих му да определи цената. Пръстенът ми хареса и намислих да го подаря на малката Фифи. Споразумяхме се. Господин Жак искаше седемстотин франка за пръстена, пък аз му дадох петстотин, една трета от сумата, която бях спестил за три години.
— Господине, направил сте добра търговия — обади се Соломон Дулсети от ъгъла. — Нека Бог ми праща всеки ден такива продавачи.
— А не сте ли виждали повече този човек? — запита Матийо Драйфус.
— Да, два месеца след това, когато се върнах в Каена. Един ден срещнах господин Жак пред дома на губернатора. Той ми разказа, че е на служба при губернатора и че му вървяло много добре. Трябва да изпиете едно шише вино с мене — каза ми господин Жак. — Дължа ви благодарност, задето тогава ме спасихте. Елате довечера в кръчмата „Синята маймуна“. Там ще ме намерите в задната стая. Приех поканата му и отидох навреме. Господин Жак седеше вече до масата, на която се намираха две големи шишета с вино. Той беше много приказлив и ми разказа доста за Париж. Личеше си, че познава много добре столицата. — Ако отидете в Париж — каза той, — трябва да посетите приятеля ми Мъртвешката глава. Казвам ви, той ще ви забавлява прекрасно. Бог нека му подари нови очи, нос и уши.
Трябва да призная, че в началото не знаех какво заключение да направя от думите на Жак — продължаваше, отдаден на спомена си, разказвачът, — но човекът започна да ми дотяга.
— Вярвам! — извика някой.