Господин докторе, вие не знаете на какви изпитания са изложени адвокатските писари в Германия. Те трябва да имат особено твърд характер, ако не искат да се отклонят от правия път. Заплатите им са малки и те винаги виждат хора, които идват с призовките си да се борят за хиляди и хиляди талери, като много пъти онзи, който никога не се е надявал да спечели делото, е излизал победител и се е обогатявал. Да, такива неща замъгляват мозъка на бедния писар и той най-сетне казва: „На света има толкова хора, които по нечестен начин забогатяват, защо да не забогатея и аз.“
И той търси случай да спечели някоя голяма сума — все едно по справедлив или несправедлив начин, а такъв сгоден случай не трябва да се чака много време.
„Ако дяволът те хване само за един косъм, то скоро ще се намериш в ноктите му.“ Казал го е един велик германски поет и е много вярно. Ха-ха! Господин докторе, виждате, че още не съм забравил всичко, което съм учил. Да, аз пишех и работех старателно и очаквах удобен момент да забогатея. Тая мисъл бе единствената, която ме занимаваше и друго не ми идваше наум. Един ден в ръцете ми попадна интересно дело,,което бе преминало вече всички инстанции. В Берлин живееше един човек, който се именуваше Бизеке и по занаят беше месар. Съпругата му беше умряла. Човекът беше на около петдесет години, но бе още много силен. Бизеке имал син, който бил добре възпитан, но за съжаление, се беше отклонил от правия път — ходеше по кафенетата, кабаретата и на много други места, където скубят такива гъски. Синът на месаря се именуваше Алфред Бизеке и не беше навършил двадесет и четири години. Една нощ баща му го хванал, когато бъркал в чекмеджето, и разбрал кой го е обирал постоянно. Старецът и преди имал съмнение, но в едно съвсем друго лице. В дюкяна му работело като касиерка младо момиче на име Мария. Всички обичали това момиче не заради хубостта му, а заради добрия му нрав. Когато Бизеке разбрал, че от касата постоянно липсват пари, изпъдил Мария.
— Вие и никой друг не е откраднал парите — викнал той, — това и синът ми Алфред го твърди, той може да докаже, че вие сте крадецът.
— Не съм виновна — проплакало момичето, — а що се отнася до сина ви Алфред, той иска да ми отмъсти, защото не отвърнах на срамните му желания…
Но клетвите и плачовете не помогнали. Мария трябвало да си излезе и хората я сочели с пръст. Казвали, че богатият Бизеке не би я изгонил, ако не е имал доказателства, че е крадла.
Разбира се, момичето не си намерило друго място дълго време и най-сетне трябвало да се задоволи да постъпи като слугиня при една вдовица. След изпъждането на Мария кражбите при Бизеке престанали.
— Имал съм право — мърморел старият Бизеке, за да успокои съвестта си, тъй като бил обикнал момичето.
Един ден случайно заварил сина си, когато изваждал от касата една банкнота от двадесет талера, за да я пъхне в джоба си. Младият господин мислел, че не го вижда никой, но внезапно Бизеке изскочил, изпъдил сина си на улицата и се заканил:
— Вагабонтино, не смей да дойдеш още веднъж в дома ми! Крадец като тебе не може да бъде мой син. Проклет да бъда, ако ти дам дори счупена пара. Ще се погрижа да намеря друг, който да наследи всичко, което съм спечелил с честен труд.
Старецът удържал на думата си и още същия ден отишъл при вдовицата, при която слугувала Мария, която потънала в земята от срам, когато съгледала предишния си господар. Но той хванал десницата на момичето и рекъл:
— Мария, не се плашете, дойдох да поправя една голяма грешка.
Докато Мария го гледала учудено, без да отговори нищо, той продължил:
— Да, Мария, не се срамувам да призная, че ви обидих незаслужено. Обвиних ви в престъпление, което не сте сторила. Вие сте невинна.
Докато Бизеке изричал последните думи, господарката на Мария влязла в кухнята.
— Крадецът е собственият ми син. — Гласът на белокосия човек отпаднал, лицето му се изчервило и той трябвало да седне, тъй като краката му едва го държали.