— Господин Бизеке, не се вълнувайте толкова, простете му този път.
Месарят въздъхнал тежко:
— Вие се молите за него, за този подлец, който ви е наклеветил пред мене, който насочи съмненията ми против вас? Това е благородно!
Хванал ръката на момичето и го погледнал искрено.
— Сега ще поправя всичко, от което страдахте заради мене — продължил високо, — отнех ви доброто име, затова е мой дълг да ви дам друго, разбира се, ако сте съгласна с това мое предложение.
Мария се изчервила и погледнала към пода.
— Искате ли да станете моя съпруга? — Бизеке стиснал ръката на момичето толкова силно, че сълзи се появили в очите му.
Може би, тия сълзи са били причинени от друго нещо. Да, причината е била борбата в развълнуваната душа на момичето. Тя после ми призна, че дълго време стояла нерешителна пред Бизеке и не знаела дали да приеме предложението му или да го отблъсне, защото било явно, че красивото младо момиче не може да обича стария дебел месар. Сърцето на Мария й казвало: „Не го прави, не се продавай за пари, защото не ще бъдеш щастлива!“ Но умът й, по-силен от сърцето, настойчиво й шепнел: „Мария, не бъди толкова глупава да изпуснеш удобния случай. Не ще имаш грижа през целия си живот. Стига си живяла в бедност и нищета. Сега ти можеш да станеш богата жена и хиляди ще ти завиждат.“
— Много пъти се е случвало разумът да побеждава сърцето.
В Берлин много хора се зачудили, когато Бизеке се оженил за Мария, която бил изпъдил по-рано от дюкяна си, но пък хвалели постъпката му и казвали;, че това дело е най-разумното, което старецът е направил през живота си. Само приятелите и кредиторите на сина му не се съгласявали с това. Едните знаели, че са свършили времената на веселбите, а кредиторите на Алфред, заели му доста големи суми срещу сто на сто лихва, напълно убедени, че в деня на падежа на полиците бащата ще плати дълговете на сина си, разбрали, че са се излъгали. Бизеке удържал на думата си. Синът му не смеел вече да пристъпи прага на къщата и старецът: не му давал нито грош.
Всички писма, молби и посредничества останали без последствие.
— Той не е вече мой син — казвал старецът и не променил решението си.
Осем дни след венчавката отишъл при нотариуса и зарегистрирал завещанието си, като направил Мария наследница на всичките си имоти. Направил това завещание не само от омраза към сина си, но и защото истински, горещо обичал Мария. Скоро заприличал на младеж и свикнал с щастливия семеен живо. Бизеке обожавал Мария. Той се стараел постоянно да й дарява радост, никога не я измъчвал с ревност, имал пълно доверие в нея. И действително, Мария преди брака си не била обичала никого другиго. Сърцето й мечтаело да познае тайната на любовта, но не намерила такъв мъж, какъвто желаела, трябвало да се задоволи със съпруга, който имала.
Мъртвешката глава внезапно спря разказа си, взе чашата, която доктор Триколет беше напълнил, и я изпи.
— Желая чрез виното да забравя всичко, каквото се е случило, но не мога — изрече старият злодей. Той наведе глава и мина доста време, докато започне отново разказа си.
— Докторе, сега ще ви кажа как успях да вляза в това семейство… Младият Алфред Бизеке не беше съгласен с брака на баща си. Той почти гладуваше. Беше свикнал да играе важна роля, да бъде щедър и да посещава всички веселби. Но на всичко това беше сложен край. Спомни си, че има да взема няколко хиляди талера като наследство, останало от майка му, и даде стария под съд. Но баща му направи сметка и се оказа, че това, което синът е изхарчил през последните две години, е надминало пет пъти майчиното му наследство. Освен това доказа, че вследствие на продължителните Алфредови кражби е претърпял огромни загуби. Така баща и син започнаха да се съдят. Адвокатът, при когото работех, защитаваше стария Бизеке. За нещастие, делото на Бизеке срещу сина му трябваше да проверя аз. Задълбочих се в него и, тъй като бяха описани кражбите, както и внезапното омъжване на Мария, се заинтересувах от случката, която денем и нощем не ми излизаше от ума. Изведнъж ми стана ясно, че е дошло времето, когато бих могъл да забогатея. Не бе трудно да узная, къде мога да се срещна с Алфред Бизеке. Той ходеше постоянно в една от най-лошите кръчми и се събираше там с покварени хора. Тая кръчма се наричаше „Ориент под палмите“. Една вечер отидох там и намерих Алфред, който разговаряше с едно чернооко момиче, което, както научих после, живеело с него.
Не беше трудно да се запозная с младия пройдоха. Той говореше само за процеса и ми довери, че любовницата му дала нужните пари за покриване на разноските по делото. Казах му, че по законен път никога не ще успее да спечели делото против стареца.