— Така, подлецо — изръмжа Грефин. — Щом тръгне следващият параход, ще се върнеш в Париж Ти ме измами, но телеграмата, която пристигна от Франция, ми отвори очите.
— Губернатор Грефин, не се радвайте толкова рано — промълви злодеят. — Аз ви служих вярно и телеграмата, която получихте от Париж, ви помогна, за да ми дадете награда за вярната служба.
— Мълчи, куче!
— Сега ще мълча — отговори Равелак. — Но когато стигна в Париж и се изправя пред господа съдиите, тогава ще им разкажа целия ваш живот. Нека всеки узнае, че вие властвате във Френска Гвиана като паша и не напразно ви наричат кръвожадното куче на Каена.
Губернаторът прехапа устни. Заканите на Равелак го бяха стреснали. Но той все пак заповяда на войниците да отведат злодея. Равелак беше хвърлен в лодката.
За пазач на кулата губернаторът остави един стар подофицер.
Грефин вече се качваше в лодката, когато друга лодка, на която беше вдигнато правителственото знаме, се приближи към кулата. Грефин съгледа, че в нея се намира един чиновник от канцеларията му, който размахваше жълта хартия в ръцете си. Когато пристигнаха, чиновникът, след като поздрави чинно началника си, му предаде телеграма.
— Пристигнала е от Вашингтон — докладва той — и съдържа една заповед от Париж за Ваше превъзходителство.
Грефин се оттегли малко навътре в старата сграда, отвори телеграмата, прочете я и побледня.
— Страшно — промълви той. — Човекът, когото мразя силно, се изплъзва от моята власт.
Телеграмата имаше следното съдържание: „До Генерал-губернатора на Френска Гвиана Вие ставате отговорен за живота и сигурността на пленника, разжалвания капитан Драйфус. За сега той ще остане на Дяволския остров, но трябва да го пазите от всякакви неприятности. Имаме повод да се съмняваме във виновността му. Подробности писмено. Телеграмата да се унищожи!
Феликс Фор, представител на френската република.“
Грефин тропна с крак и смачка телеграмата. После повика неколцина от войниците и им заповяда да извадят двамата пленници от водния гроб. Капитанът и жената да бъдат качени също на лодката. В бездната бяха спуснати въжета и войниците извикаха на нещастниците да се завържат с тях, за да ги извадят. Губернаторът стоеше близо до страшната бездна, когато извадиха Драйфус, но не го погледна. Капитанът се обърна към него и му каза:
— Губернаторе, изтеглете жена си. Нещастницата е полудяла в затвора, в който я хвърлихте. Страхувам се, че ще се самоубие.
Грефин дори не се обърна, а даде знак да пуснат, и другото въже. През това време вързаха ръцете на Драйфус.
Губернаторът гледаше към дъното на страшната дупка. Той видя, как тъмният предмет, който изтегляха войниците; се приближаваше все повече и повече.
— Струва ми се, че на въжето е вързан пън, а не човек — прошепна един войник на другаря си.
— Какво те е грижа — отговори другият, — ние сме длъжни само да служим и да мълчим.
Тялото на Милдред беше стигнало до платформата, но беше вдървено. Нещастната, вместо да върже тялото си, бе прехвърлила примката през главата си и се бе обесила. Светлината на факлите осветяваше трупа на мъртвата.
Наоколо настъпи гробна тишина. После Грефин каза хладнокръвно:
— Тя е мъртва, сама се е осъдила.
Тъмна нощ, каквато рядко се среща толкова близо до екватора, забулваше бялата кула. На небето не блестеше нито една звезда, а морските вълни се търкаляха като дебнещи зверове. През стълбата, която водеше към платформата, мина една бяла сянка и всеки, който би я срещнал, щеше да помисли, че вижда пред себе си призрак. Това беше Йоланта, която се изкачваше по стълбите и от време на време се облягаше на стената, като въздишаше тежко. Момичето беше стигнало до вратата на платформата, отвори я и излезе. Силният вятър се втурна в дрехите и разплетената й коса. Сляпата отиде до оградата и се хвана за нея. След това вдигна глава към небето и прошепна:
— Усещам, че е нощ, бурна нощ. Луната не ме облива със сребристата си светлина, а звездите са се скрили от силния вятър! В такава страшна нощ човек е добре да се прости със света!
След това тя се наведе над оградата към страшните вълни.
— Там долу се намира морето — прошепна русото момиче. — Хората казват, че то е страшно и се страхуват от него, защото поглъща всичко, каквото му попадне. Но всичко това не е истина. Морето дава на уморените покой на безкрайното си дъно. О, море, Йоланта те обича. Не си ли било мой другар още от детството? Ти пееше песни на сляпото момиче, ти му разказваше басни, ти го научи да познава бурята, която бушува в човешкото сърце. Ти и сега не ще изоставиш приятелката си и ще я приемеш в обятията си, макар че е обезчестена и покрита с позор. Ах, подлец! Похитител на девствеността ми! О, как се срамувам! Да, чувствам, че за мене няма друго спасение освен смъртта.