11.
В задната стая на кръчмата, баба Казота седеше до огнището, в което гореше буен огън. Есента беше настъпила и навън духаше силен, неприятен вятър. Казота се бе облякла топло, завита в дебели шалове. Тя постоянно слагаше дърва в огъня, за да може да се стопли, но напразно. Трепереше, а устните й бяха посинели от студ.
Старата престъпница беше болна. Болестта я бе налегнала през нощта. Като се събуди, усети, че краката й са подути. При това се чувстваше толкова слаба, че не можеше да отиде в кръчмата да си върши работата. Сега трябваше да остави всичко на чуждите хора и това я измъчваше, тъй като скъперницата нямаше доверие никому.
Казота седеше на стола до огъня, плачеше и проклинаше дъщеря си Помпадура, която я бе напуснала.
— Неблагодарна твар — измърмори за кой ли път старата, — това е отплатата им, след като ги отгледаш. Моята дъщеря грижи ли се за мене? Ах, ще умра тук като куче, пък тя играе ролята на почтена дама и живее с този проклет черен майор. Да, по такъв човек жените изгубват ума си. Проклети да бъдат и двамата. Ако умра от тая болест, няма да им оставя нито един франк. Ха-ха, да не съм луда да дам спечелените с труд пари на граф Естерхази, та да може да играе ролята на голям кавалер. О, не, Казота не е толкова глупава! Що се отнася до парите ми — тя внезапно млъкна и се извърна да види, дали я слуша някой, след това продължи шепнешком, — никой няма да ги получи. Не познавам човек, комуто бих пожелала да ги дам. Нека изгният с мене в гроба, тогава ще бъда спокойна… Кой е вън?
Тия думи бяха отправени към едно лице, което похлопа на затворената врата.
— Кой е там? — повтори Казота, когато не получи отговор.
— Мамо, отвори! Аз съм, дъщеря ти Помпадура. Старата измърмори едно проклятие и стана от стола си.
— Ще иска нещо от мене — прошепна тя, — идва само тогава, когато нещо й потрябва. Да видим, какво ще иска този път. Може би, ще сполуча да я излъжа още веднъж. Заслужила си го е…
Докато траеше монологът, който не правеше чест на майчиното й сърце, Казота с охкания и стенания беше стигнала до вратата и бавно я отключи. Помпадура влезе в стаята. Тя беше модерно облечена. Лицето й бе покрито с гъст син воал.
— Госпожо Буланси — каза Казота иронично, — мисля, че сте сгрешила номера на къщата или, може би, сега ви е дошло наум, че преди осем дни ви известих, че съм тежко болна?
Помпадура направи нетърпеливо движение.
— Майко, моля ти се, не ме укорявай — каза тя. — През последните осем дни имах много работа. Освен това не вярвах да ти е толкова зле. Наистина ли си толкова болна?
— По-добре ме питай кога ще наследиш имуществото ми — отвърна Казота гневно, — защото това е въпросът, който искаш да ми зададеш.
После тя вдигна дрехата си до коленете и Помпадура изпищя, като видя подутите й крака, които приличаха на слонски. Помпадура разбра, че майка й страда от воднянка.
— Виждаш ли, че не съм те викала напразно? — изохка старата. — Исках да говоря с тебе относно завещанието си, но-тъй като не дойде, направих го и без тебе.
Старата лъжеше. Тя изпитваше удоволствие, ако можеше да ядоса дъщеря си. Но Помпадура беше доста хитра и не се впусна в този разговор. Взе един стол и се намести точно срещу старата, която седеше до огнището.
— Какво ще искаш от мен? — попита Казота.
— Едно малко сведение. Кажи ми къде се намира брат ти Гаспар?
— Гаспар — продума Казота, — моят брат Гаспар. Какво ще искаш от него?
— Та нали ми е чичо? — отговори Обезобразената смирено. — Той е единственият ми роднина и искам да говоря с него.
— Лъжеш ме, имаш някаква друга работа с него!
— Да кажем, че е тъй! Ти няма да имаш нищо против, ако брат ти спечели няколко франка. Мамо, кажи ми, чичо държи ли още училището, в което той учеше малки момчета да стават престъпници?
— Мисля, че още се занимава със старото си занятие — отговори Казота. — Той е хитър и заблуждава умело полицията.
Старата се замисли.
— Винаги съм го обичала — продължи Казота, — но откакто се ожени за еврейка, се разделихме. Не можех да гледам тая жена.
— А за кого се е оженил? Не си ми казвала нищо за това.
— Не ти го казах, защото не исках да произнасям името й. Мразя я не защото е от друга вяра, а защото е горда и себелюбива. Ако вършеше всичко по нейно желание, Гаспар щеше от глупост да стане порядъчен. Но за щастие постоянно трябват много пари, които мъжът й може да достави само когато упражнява занаята си. Навремето той беше един от най-вещите крадци в Париж. Днешните нехранимайковци са нищо пред него.