— Узна ли адреса? — попита черният майор.
— Да!
— Къде живее Гаспар Мурие?
— Пред вратата „Св. Дени“.
— А държи ли такова училище, за което ми разказваше!
. — Да. Той учи младежта на разни умения. Злокобна усмивка заигра по устните на черния майор. Той отвори малкото прозорче, което се намираше отпред на купето, и извика на кочияша:
— Закарай ни към вратата „Св. Дени“!
Черният майор тържествуващ прошепна на любовницата си:
— Красива Помпадура, идеята ти да направиш злодей сина на осъдения на смърт капитан Драйфус е чудесна. Това е отмъщение над отмъщенията!
12.
След половин час файтонът спря близо до вратата „Св. Дени“. Помпадура слезе от колата, а Естерхази остана в нея. Този път тя взе момченцето със себе си. Държеше го здраво за ръката, за да не избяга.
— Сега ще те заведа при един добър чичо — каза тя, като премина край къщите, които се намираха пред вратата „Св. Дени“. — Ще можеш да си играеш с много други момченца и те ще ти правят разни играчки. Но никога не бива да казваш, че името ти е Драйфус. Щом кажеш това, чичото ще те бие с дебела пръчка и ще те затвори в дълбоката изба, в която има само змии. Пази се!
Детето плачеше тихо. Престъпницата тръгна с него по една пътека, на края на която видя малка полусрутена къща. Инстинктът й подсказваше, че там трябва да живее този, когото търсеше. По средата на пътеката срещна една недотам добре облечена жена. Помпадура я попита дали наблизо се намира къщата на Гаспар Мурие.
— Да, госпожо — бе отговорът. — Това е къщата на нещастните деца.
— Нали там е заведението за идиоти?
— Да, госпожо, в тая къща цари голяма мизерия.
— Познавате ли господин Гаспар Мурие?
— Лично не го познавам, госпожо, но живея само на няколко минути от тук. Мъжът ми и аз обработваме голяма градина и сме близки съседи на господин Гаспар Мурие. Много се говори за това заведение.
— Какво се говори за него? Желаете ли да ми разкажете откровено нещо?
— Нищо добро! Бедните деца ги бият много и им дават малко хляб. Много пъти човек може да познае по подутите им лица, че са бити жестоко, а що се касае до храната, сигурна съм, че ако ги бе хранил добре, те нямаше да крадат толкова плодове и зарзават от градината!
— Много ли момчета има в това заведение?
— О, цяла тълпа, около петнадесет! Госпожо, да не сте намислили да дадете това хубаво момче в заведението на Гаспар Мурие?
— За жалост, така е — отговори Помпадура, — това дете е слабоумно и ми създава големи грижи.
— Детето не прилича на идиот — каза жената и се вгледа внимателно в благородните черти на Андре.
— Благодаря ви за информацията — каза госпожа Буланси и пое с детето към къщата, в която се намираше заведението за идиоти.
Помпадура дръпна звънеца. Излезе суха жена на около четиридесетгодишна възраст.
— Съпругът ви вкъщи ли е? — попита Помпадура. — Искам да говоря с него.
— По някаква работа ли го търсите?
— Да!
Жената заведе Помпадура в една доста чисто наредена стая. Тази жена беше Реха, съпругата на Гаспар Мурие. Тя излезе и след няколко минути се върна заедно с мъжа си. Гаспар Мурие не беше тъй пълен, както Казота, а беше и десетина години по-млад от нея. По лицето му не можеше веднага да се направи заключение, че е злодей. Беше много бледен, което припомни на Помпадура страшните болки, които Гаспар беше изпитал след нещастния скок. Челото му беше високо, носът му правилен, а очите му блестяха. Той изгледа сериозно чуждата жена. Помпадура, напротив, счете за нужно да не му издаде веднага, че е негова близка сродница. Гаспар се замисли. Не можеше да си спомни къде се е срещал с дамата.
— Господин Мурие — заяви посетителката, — желая да оставя това дете във вашето заведение.
— Ах, но то е болно — каза Гаспар, като помилва Андре по лицето. — Да, да, познава се, че е умствено недоразвито!
— С една дума казано, идиот! — прибави Помпадура. — Господине, научих, че притежавате добра методика за лекуване на такива болни и ги довеждате до състояние, в което те са щастливи.
Тия тайнствени думи бяха достатъчни, за да разбере Гаспар истинското желание на госпожа Дьо Буланси. Той я погледна въпросително, след което се обърна към съпругата си:
— Реха, заведи детето в градината, желая да говоря насаме с госпожата.
Детето тръгна доброволно с непознатата лелка, доволно, че може да се отдалечи от човека, от когото инстинктивно започна да се страхува.
Щом Гаспар остана сам с посетителката, той я изгледа внимателно:
— Госпожо, да говорим откровено!