— Оставете го при кладенеца! — заповяда той. Момчетата занесоха нещастника сред заобиколения с висока ограда двор, където се намираше кладенец. Гаспар се приближи до него. Всичките му възпитаници, между които се намираше вече и Андре, трябваше да се наредят в полукръг около него, след което започна екзекуцията, която трябваше да служи за пример на останалите. Достолепният учител отвърза кофата и привърза пребледнялото дете с въжето. Навярно си спомняше, че през средните векове са наказвали така хлебарите, които продават на населението хляб с по-малко тегло. Те бивали затваряни в един железен кафез и потапяни три пъти във водата, след което ги изваждали полумъртви. И Гаспар си служеше с възпитателни методи, останали от средновековието. Той спусна Мориц в кладенеца и го потопи два пъти за по десет секунди, като контролираше времето с часовника, откраднат — от Бруно. Когато извадиха нещастника от кладенеца, той беше полумъртъв. Въпреки това не посмя да влезе в къщата, за да се изсуши, а трябваше да остане навън, изложен на студения есенен вятър.
Другите деца влязоха вътре, където вече беше сложена трапезата и понеже Гаспар бе останал доволен от тях, получиха за вечеря печено месо със зелен боб. Малките крадци лакомо се нахвърлиха на храната, която им се стори много вкусна, без да усещат, че месото беше гнило и вмирисано.
Малкият Андре и бедното момченце, което беше просило при църквата „Нотр Дам“, останаха при мокрото дете.
— Идете горе — каза им то. — Ако старият злодей се научи, че сте при мене, ще ви накаже.
— Ще те изсуша — отговори просячето. — Преди няколко дни ти ме защитаваше, когато Алберт и Бруно ме гонеха и искаха да ме бият, а сега аз искам да ти се отплатя приятелски.
Извади кърпичката си и започна да го изсушава с нея. Същото направи и Андре. Мориц, който трепереше от студ, неволно се засмя.
— Виж — каза той, — и този иска да играе ролята на милостивия самарянин. Слушай, струва ми се, че си добро момче.
Той хвана десницата му.
— Бедното дете — каза момченцето, като поглади лицето на Андре, — бих ти пожелал нещо по-добро, отколкото да живееш в ада на чичо Гаспар. Кой те доведе в тая къща?
— Една леля! — отговори Андре.
— Тая леля трябва да е много лоша. Нямаш ли родители?
— Да, имам добра майка, а баща ми е войник.
— Как ти е името?
— Андре!
— Да, но ти трябва да имаш и друго име! Детето помнеше страшната забрана на госпожата да изговаря името Драйфус. То се страхуваше да не постъпят с него както с Мориц и поклати отрицателно глава.
— Разбрах, че имаш само едно име — каза Мориц, като се усмихна. — Ние ще те наричаме Андре и ще бъдем приятели!
Тримата останаха в двора, където ги намери Реха, съпругата на Гаспар, която не беше толкова жестока и безсърдечна, както съпруга си, и винаги се стараеше, доколкото бе възможно, да му въздейства за смекчаване на жестоките му обноски към децата. Но не можеше да отиде никога против волята му.
— Пак ли сте се събрали да правите заговор против мъжа ми — извика тя, след което прибави. — Елате бързо в кухнята, запазих малко месо, което ще ви дам.
Децата тръгнаха след нея, насядаха в един ъгъл на кухнята и започнаха да ядат. Мориц получи дрехите си, които еврейката беше изсушила. Току-що бяха изяли последните си залъци, и от горния етаж се чу звук на тръба.
— Сигналът за лягане — каза Мориц. — Сега трябва да отидем да спим!
Двамата заведоха Андре в една стая на тавана. Есенният вятър духаше през дупките на покрива, през който се виждаха звездите на ясното небе.
Андре се съблече и легна при Мориц. Той беше свикнал всяка вечер преди да си легне да сключи ръце и да се помоли Богу. В този момент откъм вратата се чу силен смях.
— Ха-ха — захили се Алберт, който бе влязъл с неразделния си приятел Бруно, — между нас има един набожен. Чакай, скоро ще те накараме да забравиш набожността си. Освен това ти не си заплатил още таксата за постъпване. Бруно, донеси бързо необходимите неща!
Бруно изчезна. Веднага след неговото излизане дойдоха всичките обитатели на това страшно заведение. Андре, който се страхуваше, се улови с двете си ръце за Мориц. Алберт, който беше на около четиринадесет години, шепнеше нещо на другарите си, които сияеха от радост.
След малко Бруно се завърна. В ръцете си носеше голяма цинкова тенекия, в която имаше тлеещи въглени. Той я сложи в средата на стаята.