— Времето е лошо и ми се струва, че съм настинал. Скоро ще ми мине…
Той целуна жена си и седна на масата. На високо столче до него бе седнал малкият Андре, а Херманса стоеше насреща му. В същото време вратата се отвори и в стаята влезе младо момиче, облечено в черна скромна рокля. Тя бе немската възпитателка на малкия Андре, която се казваше Ева Рихтер. Беше само на двадесет години, но младото й лице издаваше сериозност, дори меланхолия. Русата й красива коса бе навита на кок и подчертаваше още повече красотата й.
Ева поздрави капитана и жена му, после седна мълчаливо до момченцето, като му помагаше при яденето.
По време на целия обяд Драйфус бе разсеян и мълчалив. Херманса се мъчеше да го развесели, но не успяваше. Дори комичните забележки на малкия Андре не можаха да го разсеят или разсмеят. Всеки път, когато капитанът вдигаше поглед той срещаше очите на немкинята. Те бяха така втренчени в него, сякаш искаше да му каже нещо.
— Моля ви, госпожице Рихтер, донесете чинията с плодовете — помоли я Херманса.
Ева стана веднага и донесе разкошна стъклена фруктиера.
В минутата, когато поднесе чинията на капитана, тя се развълнува, ръцете й се разтрепериха и съдът падна на земята. Въпреки че бе паднала на мекия килим, тя се разсипа на парченца.
— Какво направих, Боже мой — извика Ева уплашена и наведе очите си към пода. — Госпожо, господин капитан…
— Драга Ева, не се тревожете — каза Херманса, — чинията бе наистина много скъпа, но ще купим друга…
— Мила Херманса, този съд бе много ценен за мене, тъй като той беше спомен от най-добрия ми приятел, граф Естерхази, майор от генералния щаб. Той ми подари тази чиния преди три години във Венеция и ми каза да я пазя като приятелството ни.
Тъмна сянка премина но челото на Херманса.
— Казваш, че граф Естерхази е твой най-добър приятел — каза тя тихо на мъжа си. — Не се ли мамиш, Алфред? Бледото брадато лице на черния майор е лицемерно.
— Мила ми Херманса, грешиш. Естерхази е верен като злато.
— Златото е невярно — каза един тих трептящ глас. Това бе гласът на немкинята. Тя изговори без да мисли тези думи и се разкая за това. В този миг слугата донесе десерта и прекъсна мъчителния разговор.
Като видя сладките, малкият Андре запляска с ръце от радост. Капитанът взе две пасти, едната даде на малчугана, а другата остави за себе си.
Драйфус разряза пастата и видя бяла хартийка в нея. В това време Херманса се бе обърнала към немкинята, за да й каже нещо.
Драйфус бързо извади записката и я разгледа. На нея беше написано с явно женски почерк следното:
„Капитан Драйфус!
Страшни планове се кроят против вас. Напуснете веднага страната, в противен случаи сте загубен завинаги.“
Капитанът пребледня, скри бързо в джоба си хартийката и се усмихна насила на Херманса:
— Пастите са чудесни, нашата готвачка ли ги е приготвила!
— Не, Алфред, поръчах ги в сладкарницата на италианския булевард.
— Там ли ги поръча? — каза Драйфус с дрезгав глас. Капитанът не можеше да се преструва, той изпи с голямо вълнение още една чаша вино, стана от масата, целуна жена си и детето и отиде в кабинета, за да си почине.
И кабинетът на Драйфус както и останалата част на жилището беше луксозно обзаведен. Големи шкафове бяха наредени около стените, в които имаше безброй книги. В средата се разполагаше дълга зелена маса, отрупана с планове, книги, чертежи, а в съседство с нея бяха подредени разни инженерни уреди и един голям глобус. До прозореца стоеше луксозна писалищна маса, заобиколена с няколко фотьойли и изящен диван, покрит с тигрова кожа.
Алфред Драйфус се отпусна уморено на дивана. Замисли се.
— Какво ли означава това предупреждение, което намерих по този мистериозен начин? — запита се той. — Дали наистина ме застрашава някаква опасност, та затова ме предупреждават да избягам? Откъде идат тези тъмни облаци?
Младият мъж мисли дълго, но не можа да отговори нито на един от зададените си въпроси. Той знаеше, че не бе сторил нищо лошо и затова бе спокоен. Животът му бе неопетнен, само случаят с Клаудина Лорет го безпокоеше и бе единствената тъмна сянка в биографията му. Що се отнасяше до службата, началството му го уважаваше, смятаха го за примерен офицер. Успокои се, като разбра, че няма в какво да е виновен. Усмихна се, облегна русата си глава на копринената възглавница и задряма.
Не след дълго двете врати се отвориха безшумно и две фигури влязоха тихо в стаята: една жена и един брадат мъж, облечен елегантно в цивилно облекло.
Мъжът беше „черният майор“, а жената — Ева Рихтер, немкинята гувернантка.