— Това сън ли бе?
Долу под пода на неговата килия се чуваха глухи удари.
Затворникът бавно стана. Отиде към мястото, откъдето идваха ударите. Капитанът клекна на пода и сложи ухо на влажните изгнили дъски.
Не беше сън. Все по-ясни ставаха ударите, те бяха от човешка ръка.
Косите на бедния капитан настръхнаха. Той се разтрепери. Като се посъвзе и събра сили, реши да открие какви са тайнствените звуци. Клекна и потропа четири пъти по пода. В отговор изтрополиха четири удара.
— Долу трябва да живее някакво човешко същество — каза си Драйфус, — то чува, мисли и отговаря. Навярно е някой нещастник, който е принуден да живее в още по-дълбоко подземие от месец.
Тази мисъл разтърси душата на бедния капитан.
— Чуй, Боже, молитвите и сълзите му и изпрати другар, с когото да сподели самотата си и така по-лесно да прекара часовете на нещастието си.
Драйфус искаше да разбере кой е в подземието.
— В името Божие — извика той, — кой си ти там жив погребан?
В отговор бе тишина. След малко един глух глас отговори:
— Говори ти един нещастник, който не е виждал човешки образ от петнадесет години.
Драйфус се стресна. Този глас не приличаше да е на жив човек, а по-скоро идеше от царството на мъртвите. Но той събра сили и извика развълнувано:
— Истина ли казваш, нещастнико, и ако е така, то какво престъпление си извършил, че жив са те заровил и!
Горчив смях се чу под пода:
— Какво престъпление съм сторил ли? — отвърна гласът. — Ще ти кажа, когато дойда при теб.
.— Нима е възможно да дойдеш при мене? — запита капитанът.
— Да. Цели седем години съм стъргал варта от тавана с ноктите си, докато успях да пробия пода на твоята килия. Да, цели седем години, цяла вечност за един самотен затворник!
— Бил лиси вече в моята килия? — запита Драйфус покъртен.
— Да — отвърна невидимият. — Често напусках безутешната си тъмна гробница, в която не прониква нито лъч светлина от животворното слънце Прекарал съм, непознати ми приятелю, много нощи в твоята килия, много пъти съм стоял край твоя прозорец и съм освежавал полуслепите си очи с благотворната лунна светлина. Стотици пъти съм подпирал уморената си побеляла глава на желязната решетка и съм гледал мрачните вълни на Сена, слушал съм шума на реката. Струваше ми се, че слушам мелодия от щастливата ми младост.
Печалният глас на този нещастник пленяваше все повече Драйфус. Бедният не мислеше вече за собствените си страдания, а за мъките на нещастния човек от подземието, където не проникваха лъчите на луната и слънцето. Сега той разбра, че има един човек на света, който е по-нещастен, изоставен и злочест от него. /
— Откога не си идвал в килията ми? — запита Драйфус.
— Повече от четири седмици — отвърна непознатият.
— Защо?…
— Страхувах се от тебе — отвърна гласът.
— Беше те страх от мен? О, Боже, и аз съм също нещастен затворник и аз съм жив заровен. Защо да се плашиш от мен!…
— Зная, чух въздишките ти, чух всичко, каквото ставаше в килията ти. Ти си капитан Драйфус. Чух твоите молитви, когато се молеше на Бога. Разбрах, че си невинен и че си добър човек. По-рано се страхувах от тебе, защото мислех, че са те пратили да ме убиеш.
— Нима ти се страхуваше от смъртта, нещастнико? — запита Драйфус зачудено. — Нима твоят живот не е хиляди пъти по-ужасен от блаженото умиране на тялото ти!
Непознатият извика с висок тържествен глас:
— Смъртта щеше да бъде за мене избавление, ако не бях сигурен, че един ден ще напусна гробницата си и ти ще видиш кой съм…
Капитан Драйфус стана от пода. Тръпки побиха тялото му, страх го обзе при мисълта, че едно тайнствено същество ще излезе от гроба и ще се яви пред него. Приближи се до прозореца. Едра пот ороси челото му, треска разлюля тялото му.
Имаше пълнолуние. Ярките лъчи на луната грееха по решетката и осветяваха пространството с бледата си светлина.
Времето течеше, но никой не се явяваше.
Драйфус взе да се съмнява в думите на невидимия. Помисли си, че нещастникът е луд и че това, което бе казал, е плод на болния му мозък. Изведнъж той се стресна. Нещо замърда под леглото му.
Дочу се необичаен шум, което показваше, че невидимият работи. Капитанът не отделяше погледа си от мястото, където трябваше да се покаже гостенинът.
Под леглото се появи едно лице, осветено от сребърните лъчи на луната, заобиколено от дълги бели коси. След него се измъкна мършаво тяло, облечено в сива, дълга и окъсана роба. Обитателят на гроба се надигна бавно и се упъти към стреснатия капитан.
Непознатият се спря пред Драйфус.
— Нека да погледам лицето ти — каза тайнственият човек и впи погледа си в лицето на капитана.