— Помислих — отговори той стреснато, — че имам право да поспя, тъй като снощи трябваше да ви чакам до четири часа сутринта.
— Отговаряш много дръзко — просъска черният майор. — Виждам, че отдавна работиш при мен и мислиш, че не мога без теб!
— Господин графе, нали съм ви слугувал вярно и съм ви помагал във всичко.
Естерхази тропна гневно с крак.
— Как! Осмеляваш се да казваш, че си ми помагал? Достатъчно съм те търпял. Утре сутрин си прибери вещите, приготви сметката и се разделяме.
Баптис не отговори нищо. Той не вярваше, че господарят му ще го изпъди, а мислеше, че е сръбнал малко повече шампанско, след което го съблече и му пожела лека нощ. Но добрият Баптис се излъга. Сутринта, когато поднесе кафе на господаря си, той попита:
— Прибра ли си вещите! Направи ли сметката си?
— Не, господин графе — отговори Баптис. — Мислех, вярвах…
— Ти си мислил, че снощи бях пиян. Не, бях съвършено трезвен и затова забелязах твоето безсрамие.
Баптис се изчерви от гняв.
— Значи, вие сериозно сте намислили да ме изпъдите? — промърмори той. — Господин графе, обмислихте ли всичко добре? Не се опитвайте да ме унищожите! Не се страхувам от вас. А вие, вие имате причини да се страхувате от мене.
Естерхази скочи от стола си и посочи с ръка към вратата.
— Навън или ще те Нашибам с камшика! — кресна той.
Слугата се дръпна към вратата и край устните му заигра иронична усмивка.
— Господин графе — рече той, — оставете камшика, където му е мястото. Аз сам ще си отида, но помнете, че съм ви предупредил. Сега ще разберете кой е вашият Баптис! Много години ме използвахте за разни услуги, а сега ме пъдите като куче. Това ще ви струва скъпо.
Четвърт час по-късно Баптис, с малък куфар в ръка, напусна къщата. Като стигна до прага на вратата, той измърмори едно проклятие и една закана, която щеше да накара Естерхази да пребледнее, ако бе чул. След това се смеси с уличната тълпа.
Черният майор гледа дълго през прозореца след излизането на слугата му с предчувствието, че ще го сполети беда, ако остави Баптис да си отиде сърдит. Беше дори решил да тръгне след него. Но колкото и способен да беше за други неща, щом се касаеше за жена, той загубваше разсъдъка си.
В тая минута черният майор мислеше как по-скоро да притежава Мелиора и остави слугата си да си върви. Баптис, макар и да не знаеше всичките му тайни, все пак беше забелязал и узнал доста съмнителни работи.
Майор Естерхази спечели нов неприятел.
17.
Във „Фоли Бержер“ представлението беше започнало. Касиерът се усмихваше, а директорът потриваше ръце, тъй като всички места бяха продадени. Когато завесата се вдигна, в касата беше останал само един билет, ангажиран от граф Естерхази, който още не беше дошъл да го вземе.
Зад сцената беше оживено. Артистите стояха облечени в колоритните си костюми и един по един се явяваха на сцената, за да забавляват публиката чрез изкуството си. Посетителите обаче очакваха с нетърпение двете звезди на театъра — цигуларя Аладар Форкаш и Мелиора, кралицата на водата.
Пламенната циганка се намираше вече в гримьорната си, където Аладар разговаряше с нея. После тя му каза да излезе, тъй като искала да облече трикото си.
Цигуларят я целуна нежно и пошепна няколко любовни слова. В тоя момент очите му се напълниха със сълзи.
.— Защо плачеш? — попита го Мелиора.
Той повдигна рамене.
— Тежко ми е на душата — отговори Аладар.
— Но няма причина да се чувстваш нещастен — усмихна се красивата Мелиора. — Не съм ли при теб?
След няколко минути мълчание той се реши:
— Знаеш, че ние, циганите, сме суеверни. Днес ми се случи нещо, което ми подсказва, че ще ме сполети голямо нещастие.
— Разкажи ми!
— Добре. Когато тая сутрин излязох от къщи и отидох да си купя струни за цигулката, минах през една пуста улица на предградието „Св. Антоан“. Вървях замислен по улицата и внезапно пред мене се изпречи нещо страшно. Това беше жена, облечена в дрипи, които някога са били скъпи дрехи. Лицето й беше бледо, косите разпилени, а очите приличаха на два въглена. Помислих, че нещастната иска милостиня, бръкнах в джоба си и извадих една монета. Но щом я погледнах в лицето, изумен отскочих настрана. Мелиора, това беше княгиня Юлиана.
— Невъзможно е! — изтръпна циганката. — Излъгал си се.
— Ще ми се да е така — въздъхна Аладар. — Но това, което се случи след това, разпръсна всичките ми съмнения; Облечената в дрипи жена, щом ме съзря, простря ръцете си към мене.
— Циганино! — извика тя силно. — Циганино! Вълкът, вълкът! После побягна в една къща. Нямах желание да я преследвам, а тръгнах по-бързо и наех файтон, за да се отдалеча по-скоро от мястото, където ми се случи това. Виждаш ли — прибави Аладар след кратко мълчание, — това не ми предсказва нещо добро… Не, не… не може да е била княгиня Юлиана, а някой зъл дух, понеже е невъзможно съпругата на княз Стефан Дубиски да ходи облечена в дрипи по улиците на Париж. Изглежда, видях някакво свръхестествено явление, което се е явило, за да ми предизвести, че злодеянието, което сторихме над Юлиана, търси своето възмездие. Всеки получава заслуженото. Това наказание може да ни сполети днес или утре и ще бъде тежко за мен. От момента, когато ми се представи това видение, усещам, че ще те загубя.