Циганинът млъкна. В тоя момент на душевно вълнение той беше хванал ръката на Мелиора. Изкусителната циганка не смееше да то погледне в очите. Тя знаеше, че неговото предчувствие ще се сбъдне и че днес ще я загуби.
— Иди си сега — каза тя. — Трябва да се облека, времето е малко, а и ти също трябва да тръгваш…
Аладар хвърли нежен поглед към нея и излезе.
Циганката веднага заключи вратата. После извади от коша, в който се намираше театралният й костюм, мъжки дрехи, които беше купила тая сутрин, когато Аладар отсъстваше, и още не ги беше обличала. Но както изглежда, дрехите й прилягаха. Тя ги сложи обратно в коша, като кимна доволно с глава. Мелиора беше приготвила всичко, но най-главното й липсваше.
То беше писмото на граф Естерхази.
Защо закъснява майорът? Защо я измъчва? Мелиора се облече за представлението. Тя беше пребледняла, даже ружът й не можеше да скрие бледостта. А как ли би се ужасила, ако знаеше какво става сега в коридора?
Там се разхождаше Аладар Форкаш. Пред него се изпречи един лакей, който държеше в ръката си великолепен букет и отиваше право към гримьорната на Мелиора. Циганинът забеляза това и го спря.
— Къде носите този букет? — го попита.
— Трябва да го предам на госпожица Мелиора! — отговори лакеят.
— Кой го изпраща?
— Не зная! Тази сутрин го поръчаха в магазина, там съм само слуга и не познавам клиентите, които ни посещават.
— Няма ли визитна картичка в букета? Слугата разгледа цветята.
— Не — отговори. — Изглежда, че този, който го изпраща, не иска да се знае името му. Но предполагам, че получателката го познава.
— Умен човек сте — кимна Аладар.
— В магазина виждаме много неща, а това, което не успеем да видим, можем да си го представим.
— Добре, заслужавате двоен бакшиш. Първо, защо-, то сте донесли букета, и второ, защото говорите такива интересни неща за вашия магазин. Вземете тези пет франка и ми дайте цветята!
Слугата се колебаеше.
— Не смея, господине — каза той, без да снема погледа си от блестящата сребърна монета. — Поръчано ми е да предам цветята само в ръцете на дамата.
— Кой ви поръча това? — попита циганинът, който след тая забележка се усъмни още повече.
— Господарят ми!
— Аз съм съпруг на артистката, за която е предназначен този букет, затова спокойно можете да ми го предадете. Освен това съпругата ми не може да го приеме, тъй като в този момент се облича.
Дали сериозните думи на Аладар Форкаш или сияйните сребърни пет франка повлияха на слугата, но той предаде букета на циганина и си отиде.
Циганинът разглеждаше замислен букета. Някакъв тайнствен глас му шепнеше, че с тези цветя работата не е чиста. При по-внимателно разглеждане, една бяла хартийка изпадна измежду стръковете. На нея бяха написани само няколко реда. Форкаш ги прочете и изражението на лицето му се промени. Той се намръщи.
— Тя иска да избяга — промълви. — Още днес, с него. Ах, измаменият съм аз.
Хвърли букета на пода и го стъпка с крака, а злощастната бележка пъхна в джоба на палтото си.
— Мелиора — изпъшка циганинът и очите му се насълзиха, — това ли съм заслужил?
Изведнъж, обаче, състраданието му към нея изчезна.
— Тя е престъпила клетвата — сети се той, — следователно, трябва да умре от моята ръка!
Аладар излезе от коридора и отиде зад кулисите. Нещастникът не виждаше и не чуваше какво става около него. Погледът му блуждаеше, душата му се гърчеше в гняв. Безграничната любов, която чувстваше към Мелиора, се бореше с омразата и отчаянието, което го беше обзело от момента, когато се увери, че обичната жена му изневерява.
— Не бива да остане жива — реши той. — По-добре ще бъде да я убия, отколкото да я притежава друг.
В тоя момент до циганина се приближи един висок човек, който беше облечен в пъстри дрехи.
— Господин Форкаш — му каза, — моля ви, вашият ред дойде, завесата вече е вдигната!
— Добре, господин разпоредител!
Аладар изговори тия думи като насън, без да помръдне от мястото си.