Улица „Бовари“ беше пълна с народ. Само някои обърнаха внимание на Арман, който отиваше към залива, където се настани в лодката, която щеше да го пренесе на отсрещния бряг. Арман полусънен наблюдаваше сините води на морето и се стресна, когато лодката спря. Той си спомни всичко, каквото му бе разправил старият Джо относно този знаменит човек. В младините си също така се е борил с живота, но щастието най-после му се усмихнало. Щастието ли? Наистина ли е било само щастието или твърдата воля, която е живяла в гърдите на този велик човек?
Арман изостави тия мисли, тъй като беше пристигнал. Той спря пред една висока кула, върхът на която се губеше във висините. Потърси вратата, която намери отворена, точно както беше му казал старият Джо. Огледа се още веднъж наоколо, за да се увери, че не го е забелязал някой, след което влезе вътре. Нещастникът се изкачи бързо по стълбите. Изведнъж изпадна в състояние, което му подсказваше, че трябва бързо да изпълни решението си, за да не му попречи някой. Сега се намираше горе.
Тук имаше една кръгла зала, в която се намираха разни инструменти, предназначението на които не му беше известно. Всичките мебели се състояха от един шкаф, един малък и един голям стол.
Арман не обръщаше внимание на предметите, които го обкръжаваха, тъй като не беше дошъл да изучава живота на великия човек, а със съвсем друга цел и не трябваше да се бави с изпълнението й. Отвори един прозорец, погледна през него надолу и му се зави свят. Но той бе с твърд характер и безстрашно наблюдаваше картината, която му се откри. Да, старият Джо имаше право. Високите дървета протягаха върховете си като ръце към него и му се струваше, че му шепнат:
— Не се страхувай! Ние ще те прегърнем и ще те притиснем към гърдите на майката природа!
— Марион! — извика Арман с болка в душата. — Марион, сбогом! Бъди щастлива!
Това беше последната му молитва. Той сложи единия си крак на прозореца, хвана се за стената, след това прехвърли и другия. Още секунда и непоправимото трябваше да се случи. Но се чу глас. Бедният младеж се стресна и остана като вкаменен на мястото си. Гласът говореше сериозно. Косите на нещастния Арман настръхнаха. Когато се вслуша по-внимателно, той чу собствения си глас:
— По-добре да умра, отколкото да сторя такъв грях!
— Боже мой — извика Арман, — това са думите, които казах на онзи подлец, който миналата нощ искаше да ме подкупи.
Влезе отново в стаята разтреперан и се огледа наоколо.
— Полудял ли съм? — продума сам на себе си. — Как може човек да чува собствения си глас, когато не говори! Ах, Боже мой, ти си искал да ме запазиш от самоубийството. Ти ми доказа, че този, който може да се противопостави на изкушението, не трябва да умре, а е длъжен да продължи борбата си за съществуване.
Той обърса потта на челото си, а откъм стълбите се чуха бързи стъпки. Влязоха двама слуги, облечени в красиви ливреи. Те съзряха Арман, когото веднага хванаха здраво за ръцете.
— Какво търсите тук? — попита единият от тях. — Как сте се осмелили да влезете тук?
— Не ви ли е известно, че тая кула е частно притежание на господин Едисон? — прекъсна го другият слуга. — Елате с нас. Трябва да ви заведем при господин Едисон. Нека той реши да ви предаде ли на полицията или не.
— Заклевам се, че не съм дошъл тук с намерение да правя някаква пакост — опита се да обясни Арман. — Исках да се…
— Всичко това можете да разкажете на господин Едисон. Ние сме длъжни да изпълним заповедите му.
Двамата отведоха Арман. При това той забеляза, че единият от слугите взе малко полирано сандъче, което се намираше под стола близо до прозореца, през който искаше да се хвърли.
Слугите го поведоха, без да му сторят никакво зло или да го нагрубят. Мисълта, че ще може да се срещне с великия Едисон, успокои донякъде Арман. Той беше уверен, че знаменитият човек ще му прости, щом му съобщи откровено коя е била причината да дойде в кулата.
Тримата влязоха в къщата, където всичко блестеше в коприна. Най-после спряха пред една врата. Един от слугите влезе вътре, а другият остана при Арман. Той се върна след няколко минути и каза:
— Влезте, господин Едисон желае да говори лично с вас!
Сърцето на младежа се разтуптя силно. Слугата отвори вратата и той влезе в една стая, която представляваше работния кабинет на знаменития човек. Мебелировката й се състоеше от прости столове, облечени в мушама, и няколко маси, покрити с разни планове, хартии и части от разни машини. Но Арман не забелязваше тези неща. Погледът му беше устремен към лицето, което стоеше сред стаята. Този човек, който беше облечен в хубаво черно облекло, се отправи бавно към Арман.