Той извика неволно, тъй като позна в негово лице стария Джо, който му се усмихна.
— Джо, стари приятелю, вие ли сте или вашият дух? Как сте дошли тук в работния кабинет на тоя милионер. Вашето облекло… Наистина, вие изглеждате, като че ли…
— Самият Едисон — каза старият Джо, като се усмихна. — Сега ще видите каква разлика има между мене и магьосника от парка „Менло“! Ето, господин Арман Боне, това е всичко, само че тогава се представих като стар пътуващ търговец.
Като каза тия думи, той свали фалшивата си брада и се изправи гордо.
Арман се смая и трябваше да се хване за един стол, за да не падне.
— Едисон! Вие сте, вие сте самият знаменит Едисон. Ах, каква ирония, каква среща!
Знаменитият изобретател подаде десницата си на Арман.
— Да, аз съм човекът, когото наричат „Магьосникът ат парка «Менло»“ — каза той, като се усмихна. — Ако някога в живота си съм омагьосвал, причината е била, че сполучих чрез магията си да ви отклоня от намерението да се самоубиете и то посредством собствения ви глас.
— Какво — зачуди се Арман, — вие ли подражавахте гласа, който смятах, че бе гласът на Бога?
— Не го подражавах — отговори Едисон. — Когато говорехте със злодея Марсел Бернард, когото ненавиждам, улових гласа ви с това сандъче.
Като каза тия думи, великият изобретател взе едно сандъче от писалищната си маса, отвори го, завъртя една пружина и Арман чу същите думи, които беше чул преди малко в кулата.
— О, как да ви благодаря — извика той със сълзи на очи, като стисна ръката на Едисон. — Вие ме запазихте от голям грях и ми подарихте нов живот.
— Няма за какво да ми благодарите — усмихна се Едисон. — Ако ви попречих да извършите тая глупост и ако ви осигуря по-добро бъдеще, с това аз мисля, че изпълнявам едно старо обещание. Преди много години, когато не бях още знаменитият Едисон, а неизвестен, беден инженер, изпаднах в същото положение, каквото е сега вашето. Исках да се самоубия. Тогава бях направил едно откритие, което беше във връзка с телеграфните апарати. Върху него работих много години и всичките ми усилия бяха съсредоточени върху снабдяването с патент. Патент получих, но трябваше да го превърна в пари. Обходих почти всички електрически фабрики в Ню Йорк, които можеха да си служат с него, и им поисках много малка сума. Останала беше още само една фабрика, която можеше да го използва. Посетих притежателите на тая фабрика и ги помолих да го откупят. Те обаче не ме оставиха да им кажа каква цена искам, а казаха, че след няколко дни ще ми дадат резултат. Поискаха адреса ми, които за съжаление не можех да им дам, тъй като от две седмици нощувах в същото заведение, в което се запознах с вас. Това старо здание е станало причина много от великолепните хотели да се закрият.
След минута мълчание Едисон поглади с ръка високото си чело, като че ли искаше да събере мислите си, след което продължи:
— През нощта, когато трябваше да настъпи определеният ден, не спах. Мислех си, че ако не бъде приет патентът ми, не ми остава нищо друго, освен да се самоубия. Тогава всичките ми надежди биха пропаднали и не можех да предприема нищо друго, тъй като нямах никакви средства. Трябва да ви кажа, че по онова време инженерите не ги търсеха, както се търсят днес. При това бях поръчал на фирмата писмото да се изпрати на адреса на един мой приятел. С голямо нетърпение дочаках да се съмне и рано сутринта отидох в дома му, където очаквах пощата. Получих писмото, което отворих с треперещи ръце. Смъртната ми присъда бе подписана. Без да ми дава подробни сведения, фирмата заявяваше, че не може да откупи патента ми. Щом прочетох тия редове, припаднах. Приятелят ми се опита да ме утеши, но не успя и аз напуснах къщата с намерение да се самоубия. Току-що излязох и раздавач похлопа на вратата, където живееше приятелят ми, и чух като попита:
— Тук ли живее господин Едисон?
— Аз съм Едисон! — извиках силно и дръпнах телеграмата, която държеше в ръката си. Отворих я и видях, че е от фирмата, от която преди малко бях получил писмото. Съдържанието й беше следното: „Поради на грешка, допусната от наш служител, вие получихте отговор, който беше предназначен за друг изобретател. Елате незабавно, за да уговорим условията за откупуването на патента ви.“ Паднах на колене, заплаках и благодарих на Бога за спасението си. Предстоеше ми обаче и една по-голяма изненада. Когато се явих пред господарите на фирмата, те ме попитаха колко ще искам за патента си. Смутих се много. Щях да искам пет хиляди долара, тъй като с тая сума можех да си построя малка електрическа работилница. Обаче пред мисълта, че може да се развали цялата работа по откупуването на патента ми, си помислих, че може би ще ми дадат три хиляди долара. След малко и тая сума ми се виждаше много. Исках вече да кажа две хиляди и в момента, когато проговорих, по-старият шеф сложи ръката си върху рамото ми и каза: „Ние ще се споразумеем бързо, млади господине. Нашата фирма ще ви плати четиридесет хиляди долара.“ Аз не можах да проговоря, само кимнах с глава. След пет минути получих чека, а след един час изтеглих парите от касата на Английската банка. Що излязох от банката, вече като щастлив и заможен човек, тогава се зарекох, че всяка година през тази седмица ще нощувам три пъти по ред преоблечен в квартирата за бедни и ако там между престъпниците и злодеите е попаднал невинен, ще му помогна. Този път намерих вас, Арман Боне, и вие от сега нататък се намирате под мое покровителство. Ще останете занапред при мен и ще работите в моята фабрика. — И тук гласът на великия изобретател стана тайнствен. — Щом сте французин и сте честен човек, ще ви науча как да обичате ближните си. Трябва с помощта на ново мое изобретение, което съм направил, да избавим един нещастен затворник от ада, в който невинен е тласнат от вашите управници.