Арман се смути и когато искаше да отвори устата. Магьосникът от парка „Менло“ му каза:
— По този въпрос нищо повече. Всичко, което ви казах, запазете в тайна, докато сам аз не ви я открия.
19.
„Многообична ми Херманса,
След толкова месеци най-после ми беше позволено да ти пиша. През всичкото време мислех как да ти напиша тия няколко реда. Но не искай от мене да разкрия напълно душата си. Ти си достатъчно нещастна и ако ти опиша какво чувствам и преживявам, навярно не ще имаш сили да понесеш нещастието си с достойнство. Позволи ми да ти кажа, мила ми Херманса, че не минава минута да не мисля за теб и детето — нашия любим Андре.
Ако Господ е запазил здраво и читаво детето, аз вярвам, че то ти е истинска утеха и, когато погледнеш в детските му очички, без съмнение ще ти се стори, като че ли в тях виждаш моя образ. Ах, да можех само веднъж да ви видя, прегърна и притисна близо до сърцето си. Тогава бих лесно понасял още няколко години страшната си съдба.
Но затворникът напразно простира ръце натам, където са отечеството, бащиното огнище и къщата му. Напразно желае и се надява. Той е и ще си остане самотен.
Да, тук ме обкръжава страшна самота. Ще се помъча да ти опиша това, мила ми Херманса, но не вярвай, че горчивата неправда, която сториха над мен, ще ме принуди да извърша нещо страшно в отчаянието си. Ще се опитам да бъда правдив. Когато повторно ме доведоха на Дяволския остров, положението тук бе променено. Взети са по-строги мерки против мене и сега чувствам истинската тежест на моето заточение. По-рано ми беше позволено да се разхождам през деня из острова и да напускам килията си, когато пожелая. Обаче сега вратите са замрежени с железни пръчки, подобни на ония, зад които в зоологическата градина се държат затворени дивите зверове.
През деня стоя зад тази решетка и погледът ми блуждае по неприятния остров, по морето и напразно търся синевата над обичната ми родна земя, която не иска да се покаже зад обширните води на морето. Два пъти денем правя едночасова разходка из острова. Но в същия момент, когато решетката се вдига, с мене тръгват дванадесет войници. Те носят пълни пушки и аз зная, че имат заповед да ме застрелят при пръв опит за бягство. Любезна ми Херманса, ако не ти бях дал обещание, че няма никога да прибягна към самоубийство, отдавна щях да дам повод на войниците да ме убият. Така всичко щеше да свърши. Ще ти опиша как човекът умира тук и как го погребват. Когато след осуетеното ми бягство отново бях откаран на Дяволския остров, в същото време там дойде един човек, на когото дължа приятелство и благодарност. Казваше се Дакоста. Този човек бе заслужил старец. Бил е много години пазач на кула, която се нарича Кулата на глада и която се издига над морето близо до крепостта на града. В тази стара кула, която има един страшен затвор на дъното на морето, Дакоста е водил няколко десетилетия усамотен живот. Едничкият слънчев лъч, който проникваше в тази безутешна пустиня, където той живееше, беше неговата внучка, едно сляпо, но извънредно хубаво момиче на име Йоланта. Сляпата живееше в кулата заедно със стареца. Дакоста трябваше да ме пази, но той бе обвинен от губернатора, че уж кроял план за моето бягство. Заклевам ти се, човекът беше съвсем невинен. Но ако днес това се докаже, за бедния Дакоста няма да има никаква полза, тъй като не е вече между живите. Доведоха го на Дяволския остров и му казаха, че няма да напусне жив острова. Впрочем, отначало го пускаха да се разхожда. Но бедният старец беше дълбоко загрижен за съдбата на внучката си. Никой не можеше да каже какво е станало със сляпото момиче. До моето преместване от кулата то се намираше в нея и днес трябва да ти призная, че то беше небесният ангел, който ме закриляше от лудост и позорна смърт. Но когато губернаторът заповяда да ме отведат от кулата, то беше изчезнало. Дядо му, старият Дакоста, напразно тичаше всеки час на брега, напразно се вглеждаше в необятните дълбини на морето — дали няма да се зададе ладия, която да доведе обичната му Йоланта. Тя се беше изгубила, изчезнала завинаги.