Така минават дните. Неделята не се различава от другите дни, защото тук няма богослужение и само четири пъти в годината идва свещеникът на острова, като държи проповед на затворниците под открито небе.
И що за проповед е това? Всяка дума е удар за нас, удар с кривака по главата на грешника, за да го стъпче с крака. Накратко съдържанието на тази проповед е горе-долу такава:
«Пригответе се да умрете тук в срам и злочестина. Откажете се от живота и не мислете, че има надежда и любов за вас. Вие не сте част от човечеството, защото то се страхува от вас, като от диви зверове!»
А последният път този божи служител добави: «Не хранете надежда, че на света има хора, които ви обичат. Тези, които са ви обичали, сега ви мразят, а тия, които някога сте наричали свои, сега се отказват от вас. Те дори не чакат да чуят името ви. Когато вечер си лягат, те се молят на Бога да не ви сънуват. Срам и позор нанесохте вие на вашите близки и затова именно нямате вече право да принадлежите към техните семейства.»
Тук не можах повече да се сдържа. Не ме наричай неблагоразумен, Херманса. Цял разтреперан скочих и извиках:
— Ти лъжеш, свещенико! Зная положително, че още съм обичан вярно и искрено, както рядко човек на земята е обичан. Не можеш да ме огорчиш със своите нелепости. Не за това ти се сърдя, а защото се опита да разрушиш последната връзка, която ме свързва с живота. Но ти обиди жена ми, вярната ми и благородна жена. Нямаш право да говориш това, защото си дошъл тук на острова на нещастните, за да ги утешиш. Между всички преживени мъки най-ужасната е тази, която ти, свещенико, ни нанесе! Ти ни ограбваш последната утеха, ти ни отнемаш последното парче небесно пространство, което нашите очи виждат.
Моите страшни думи имаха по-страшно влияние, отколкото си мислех. Всички затворници станаха и започнаха да нападат с обидни думи безобразния свещенослужител.
— Не искаме повече да те слушаме — викаха нещастниците. — Не се нуждаем от тебе, не желаем такава проповед, а искаме само добра храна!
Ако не бяха се намесили войниците, свещеникът едва ли щеше да остане жив. Страхливецът изтича към брега, без да каже нито дума, хвърли се в лодката и избяга. Това приключение имаше лоши последствия за мен. Бях осъден на осем дни «превръзка». Знаеш ли какво значи това? Очите ми бяха завързани с черна кърпа — осем дни, лишени от всякаква възможност да гледам. Никой не трябваше да говори с мен. Обаче най-тежкото е, че трябваше да се откажа от четенето на каквато и да е книга; От години насам не съм виждал вестник. Какво ли вършат хората — понякога всичко ми е непонятно. Не зная война ли е иЛи мир. Не зная също дали народите са щастливи или не. Струва ми се, че се намирам в гроба и три пъти на ден се отваря капакът на ковчега ми, за да ме нахранят и отново продължават мъките ми. Нищо не ми е останало, освен спомените от щастливите времена. Това е светът, в който живея и в който още водя съществуванието си. Мислите прелитат огромното пространство, което ни дели, и отиват при теб, скъпа Херманса.
Говоря с теб, ходя с теб ръка за ръка, съветвам се с тебе за бъдещето на обичния ни Андре, целувам те, притискам те към гърдите си. Този измамен живот водя всеки ден и съм станал почти като луд. В такива моменти чувствам, че светът не ще съществува за мен, но въпреки това съм щастлив.
Но това щастие е опасно, то води към полуда. Ах, многообична ми Херманса, удостои ме с едно писъмце, което да съдържа само три думи: «Ние те обичаме!»
Да, това е, което ми е нужно, това е опората, върху която се крепи животът ми, за да не падна в пропастта. Докажи, че свещеникът ме излъга, когато каза, че нямало в света сърце, което да ми принадлежи. Твоето, на Андре и Матийо сигурно са мои. Не забравяйте бедния заточеник. Горещите сълзи падат върху тия страници, които ти изпращам.