Никой не смееше да се съмнява в казаното от губернатора. Войниците бяха поразени от убийството, извършено над Милдред. Но Грефин им заповяда да мълчат. За да е сигурен, ги командирова в друг гарнизон на Френска Гвиана.
Бедната жена, която беше станала жертва на нещастната си любов, бе положена с големи почести в една самотна, студена каменна килия. Една нощ Грефин заповяда да се отвори ковчегът на съпругата му. Той искаше да се увери със собствените си очи, че тялото й се намира там. Намери трупа в ковчега непокътнат, тъй както го бяха положили, но беше започнал да се разлага.
— Сега зная, че е заключена в гроба си — говореше сам на себе си, когато си отиваше вкъщи. — Отсега нататък тя може да ми се явява, но не ще може да ме плаши.
Това беше в полунощ. В два часа и десет минути същата нощ страшното видение се появи пред очите му както си лежеше в кревата и бе още буден. Беше плувнал в пот, когато духът изчезна. На другата сутрин повика при себе си доктор Роан. Обясни му, че всяка нощ му се явява сянката на починалата му жена, но как и при какви обстоятелства, това не откри пред доктора.
Докторът вдигна рамене, опипа пулса му и каза:
— Това са нерви. Загубата на госпожа съпругата ви, която сте обичали толкова много, ви е поразила. Вие се чувствате самотен в този голям дворец. Ако не ми се сърдите, ваше превъзходителство, бих искал да ви дам съвет.
Грефин погледна доктора обнадежден.
— Подарете сърцето си на някоя млада жена, влюбете се, оженете се!
Но въпреки че губернаторът искаше да се вслуша в добрия съвет на доктора, това беше невъзможно. Къде може да се намери в Каена добра жена? Момичетата, които са родени и възпитани там, всички без изключение бяха от едно общество, до което губернаторът на Френска Гвиана никога не би се унижил да приближи. Те бяха дъщери на търговци, занаятчии, притежатели на параходи, а някои от тях имаха и по малко зестрица, но Грефин беше честолюбив човек… Той винаги дружеше с по-знатните. Ако въпросът беше до женитба, той искаше предварително да я подготви добре. Докато беше началник на този остров, мъчно можеше да се вярва, че ще се намери жена от знатен род.
След като докторът си отиде, Грефин поклати глава и избъбра:
— Не трябваше да се доверявам на доктора. Но такива са те, когато не могат да постигнат нещо със знанията си, карат човека да върши невъзможни работи. Невъзможни — повтори той и изпадна в дълбоко размишление.
Грефин се намираше в такова нервно състояние, че си мислеше дали не ще бъде по-добре, ако с един куршум в главата сложи край на този окаян свой живот. Той мислеше, че като умре, ще се отърве от страшното видение. В гроба Милдред не можеше да го преследва. След дълго размишление и това средство му се видя доста несигурно. Знаем ли ние, хората, какво чувстваме или преживяваме след смъртта? Може би смъртта ще ни лиши от всички радости, които ни предлага животът, но мъките си остават? Грефин остави мисълта за самоубийството. Насочи се към друг изход.
— За всичко това е виновна длъжността ми — реши той, — като скочи от стола и започна да се разхожда с широки крачки из кабинета си. — Този живот със затворниците разруши нервната ми система, тези постоянни мъки и грижи ме разболяха. При това, този убийствен и непоносим климат още повече влошава състоянието ми. Тук човек постоянно страда, като че ли се намира в ада. Но не желая повече да се наказвам, като виждам други, с по-големи длъжности, да се разхождат из парижките булеварди. Веднага ще си подам оставката. Скоро ще отпътувам и тогава ще се хвърля във вълните на парижкия живот, което ще освежи като шампанско убитото ми тяло и уморения ми дух. Боже мой, в тоя момент чувствам как мисълта, че скоро ще напусна тази земя, ме въодушевява. Ще стана пак млад и ще бъда предишния Грефин, за когото нямаше опасност, която можеше да го сполети. Нямаше и женско сърце, което да не беше пламвало по него.
Той се изсмя силно, но този смях, въпреки радостното му настроение, звучеше налудничаво.
— Ще видим — прибави Грефин нервно — дали изнемощялото лице на тази невярна жена ще ме преследва и в Париж. Споменът за нея ще изчезне, когато напусна тази адска земя.
С онази енергия, с която нервноболните хора се впускат след хрумналите им мисли, Грефин седна на писалищната маса и написа молба, с която искаше да бъде уволнен.
— Прекрасно — каза той, след като я прочете още веднъж. — Това ще ме спаси и освободи от духа, който ме измъчва.
Той сгъна молбата, постави я в плик, който запечата, след което я адресира до правителството в Париж. „Утре рано сутринта ще отпътува за Франция параход. Той ще отнесе молбата ми.“ Грефин искаше сам да я предаде на капитана. Той протегна ръка към звънеца, за да повика слугата си, но преди още да бе позвънил, той влезе.