Англичанката го увери, че ще й бъде твърде приятно да беседва с учен и умен човек, какъвто бил губернаторът.
В този момент в стаята влезе Боб Форстер. Той отиде направо при жена си и й подаде чантичката.
— Благодаря ти — кимна му младата жена твърде мило, — как се чувстваш?
Той й отвърна, без да промени изражението на лицето си:
— Много добре. Чувствам, че ще мога да го видя в скоро време. Най-после ще ми се удаде случай да чуя какво иска да ми каже.
— За кого говори вашият съпруг? — сепна се губернаторът.
— За Драйфус. Той говори непрекъснато за капитан Драйфус.
Тя извести за поканата на губернатора и господин Форстер я прие, като благодари приятелски на Грефин. Когато не ставаше дума за Драйфус, говореше съвсем разумно. Губернаторът не позволи на двамата пътници да се върнат в хотела. Слугите на губернатора пренесоха багажа им и помолиха хотелиера да им изпрати сметката. Тази случка не остана, разбира се, незабелязана в Каена.
Когато доктор Роан научи, че губернаторът на Френска Гвиана имал красива посетителка, той се позасмя и рече сам на себе си:
— Ясно личи, че Грефин е послушал моя съвет: Предписах му тази англичанка като лек против неговото безсъние.
Какво вършеха в това време двамата, за които говореше вече цяла Каена? Нека последваме двамата англичани в стаята, в която се бяха оттеглили, след като обядваха с губернатора. Те заключиха предпазливо вратата и се увериха, че стените бяха солидно иззидани и не можеха да бъдат подслушвани. Младата жена седна на един стол и постави ръце върху гърдите си. Тя едва прикриваше задоволството си. Набързо разказа на мнимия си съпруг за разговора си с Грефин.
с — Слава Богу, нашата хитрост успя и сега сме в дупката на лъва! — одобри той. — Сигурно ще ни разкъса, ако узнае, че не го смятаме за лъв, а за магаре.
Младата жена се засмя:
— Това бе доста умна забележка за умопобъркан човек — рече тя. — Не бива да се показваш много умен, съпруже, защото това би могло да попречи на нашия план.
Мнимият луд англичанин седна и в следния момент започна да ругае на немски:
— По дяволите! Нагърбих се с най-тежката задача в живота си!
— Боже мой, капитане, не говори толкова високо!
— Капитан ли казваш? — пошепна той глухо на младата жена. — Зная, че съм капитан Клаус Грот от „Бригита“. Бих ли могъл да твърдя още, че съм честен германец или ленив англичанин? Сега съм Боб Форстер, умопобъркан човек, а ти си моята съпруга.
Младата жена стана, отиде при Клаус Грот и сложи ръка на рамото му.
— Приятелю, погледни ме! — каза тя. — Да, ти си капитан Клаус Грот, а аз съм американската детективка Алиса Тери. За постигането на нашата цел обаче, трябва да бъдем господин и госпожа Форстер!
— Хубава двойка сме — прошепна капитанът. — Аз не смея даже да ти целуна ръка, а ти не се чувстваш добре, ако не сме разделени поне от пет стаи.
— Капитане, не се шегувай — помоли го Алиса. — Делото, на което се посветихме, е много сериозно. Трябва да освободим капитан Драйфус и да го върнем в неговото семейство. За тази цел сме дошли тук и съм доволна, че вече имаме успехи. Ти ще можеш да стъпиш на Дяволския остров и да говориш с капитан Драйфус. Ще решите по какъв начин да го отведем от острова. Не се съпротивлявай и играй и занапред своята роля. Помисли и откровено ми кажи. Искаш ли да споделяш с мене и занапред всички опасности, които ще срещнем, когато ще се опитаме да осъществим дръзкия си замисъл? Искаш ли дами помагаш да освободим Драйфус, въпреки всички последствия, които биха могли да ни сполетят?
Грамадният моряк хвана с големите си ръце ръчичката на американката и я стисна силно, като че ли бе хванал щурвала на голям кораб, а не нежна женска ръка.
— Алиса, с тебе бих отишъл и в пъкъла — обяви той. — Даже ако този Грефин с жълтото лице хвърли срещу нас целия гарнизон на Каена и насочи против нас всичките си топове, пак не бих те изоставил, нито пък бих изневерил на нашето дело. Алиса Тери, прави с мене каквото искаш. Аз ще остана заради теб и великото дело и занапред мистър Боб Форстер от Лондон, човекът с натрапчивата идея!
22.
Докато мнимият работник, който, както знаем, беше немският детектив Херберт Франк, носеше на ръце през градината припадналата Фернанда, момичето внезапно дойде на себе си и с благодарност отказа всякаква по-нататъшна помощ. Тя хвана под ръка Клотилда, облегна се на нея и двете заедно влязоха в къщата на Боазльо. Незабелязани от някого, те стигнаха до Клотилдината спалня. Разхълцаната Фернанда се отпусна на дивана и скри във възглавниците разплаканото си лице. В това време Клотилда побърза да се преоблече и се изправи пред Фернанда. Тя хвана ръцете на момичето и нежно го притегли към себе си.