Но Бог я беше направил свидетелка на тези пъклени планове. Това не беше проста случайност, а мъдро действие на Провидението, което беше определило Фернанда да попречи на тези планове.
Разтрепераното момиче се опита да отвори вратата на павилиона, където беше заключено заедно с майка си, но напразно, бравата не поддаваше. Тя натисна с цялата тежест на крехкото си тяло вратата, опита с нокти да разхлаби винтовете на бравата. Ръцете й се разкървавиха, силите я напускаха, а пътят към свободата беше все още затворен. И когато Фернанда безпомощно се отпусна върху едно кресло, я обхвана една ужасяваща мисъл. Ако наистина успее да отвори вратата и да съобщи, че се готви ужасно престъпление, не рискуваше ли тя, с тази своя благородна постъпка, живота на собствената си майка? Нали павилионът им служеше за скривалище от преследването на полицията! Да обърне внимание на властите, значеше да издаде себе си и майка си. Горещи сълзи потекоха от очите на Фернанда и тя прекара цялата нощ в трескаво състояние, без да може да мигне. Очакваше с надежда момента, в който щеше да дойде Клотилда Боазльо, на която веднага щеше да съобщи за страшното съзаклятие и щеше да има време да се предупредят посетителите на базара, а и да се заловят престъпниците.
През дъсчените стени на своето скривалище госпожа Турвил и Фернанда чуваха как базарът започваше да се пълни. Глух шум и гласове долиташе до ушите им и засилваше надеждата им за скорошно освобождение. Фернанда не каза на майка си нито дума от онова, което беше чула през нощта. Тя не искаше да плаши още повече нещастната жена, чиито нерви и без това бяха обтегнати достатъчно. Но все по-често и по-често клетото момиче поглеждаше джобното си часовниче и все повече се изопваха чертите на лицето му.
Дванадесет без десет! Клотилда би трябвало отдавна да дойде! Защо я нямаше? Навярно се бавеше с тоалета си. Фернанда знаеше, че хубавата генералша беше кокетка и обичаше да се харесва. Всяка минута се струваше на Фернанда дълга като вечността.
Дванадесет без пет! Клотилда още я нямаше! Фернанда се колебаеше — дали да не почука по стената и да извика. Обаче като видя измъчените черти на майка си, която трепереше до нея и очакваше нахлуването на полицията, се отказа от това си намерение. Пък и нали беше обещала на своята спасителка, на Клотилда Боазльо, да не казва никому, че се намира в нейния павилион. Какво ужасно положение, какви душевни мъки!
За да спаси майка си, Фернанда трябваше да изложи на риск живота на стотици хора! Но в такъв случай самата тя, любимата й майка, не рискуваше ли да загине в пламъците?
Дванадесет часа!
Залите на базара бяха вече препълнени. Море от хора се движеше насам-натам. Тогава Фернанда чу един мъжки глас — гласът на генерал Боазльо.
— Госпожо херцогиньо Аленсонска — позна тя генерала, — за съжаление, трябва да ви съобщя, че жена ми Клотилда е болна и не ще може да присъства на вашето очарователно празненство.
След тези думи настана малка пауза, след която председателката на базара, Аленсонската херцогиня, отговори:
— Колко съжалявам, че ще трябва да се лишим от присъствието на милата госпожа генералша. Но в такъв случай не остава нищо друго, освен за оставим заключен турския павилион.
Фернанда трепна ужасена — пропадаше и последната й надежда. Изведнъж настъпи тишина, всички гласове млъкнаха. Хорът, състоящ се от оперни певци, запя химн. Колко хубаво, колко тържествено звучеше песента! Тя наливаше балсам върху сърцето на нещастната Фернанда. Звукът на тези ангелски гласове я накара да забрави временно ужасната опасност, която дебнеше от всеки ъгъл на това красиво здание. Закри лице с ръце и заплака на гърдите на майка си.
— Дете, мило мое дете — зашепна госпожа Турвил, като сложи ръка върху тъмните къдри на Фернанда, — ако и ти се отчайваш, ще трябва да погреба и последната си надежда за щастливо избавление.
— Да погребеш — повтори Фернанда тревожно. Тя цяла трепереше от ужас. — Да, майко, скоро ще ни погребат, смъртта наближава, последният час е дошъл. Ела, нека да коленичим и се помолим на Бога, на праведния съдия там горе да ни прости всички грехове.
Майка и дъщеря коленичиха. През цепнатините на капаците проникна ярък слънчев лъч, като че ли светлина от друг свят беше дошла да ги поздрави. Те се помолиха горещо, след което Фернанда прегърна майка си и като сложи глава на гърдите на оная, която й беше дарила живот, прошепна: