— Така, мила майко. Сега вече мога да очаквам смъртта.
Госпожа Турвил не зададе никакъв въпрос на дъщеря си. Тя беше доволна да умре заедно с нея, защото тази нещастница, която от слънчевите висини на живота беше смъкната в блатото на позора и порока, вече беше уморена от борбата.
Звуците на химна заглъхнаха. Чу се гласът на Аленсонската херцогиня, която държа приветствена реч и пожела базарът да изпълни своето благородно предназначение — да облекчи съдбата на парижките бедняци. Когато херцогинята завърши словото си, хиляди одобрителни гласове изпълниха помещението и се смесиха с леката, весела музика, при която всички павилиони се отвориха и настана весело оживление. В павилиончетата стояха дами от най-висшето парижко общество, облечени в най-разнообразни костюми, а богатите и елегантни кавалери се трупаха и даваха златни монети за хубавички дреболии. Какво изобилие от младост, красота, разкош, какво богатство на цветове, облени в електрическа светлина!
Единствен павилионът на генералшата Боазльо беше затворен и тъмен. Но съвсем близо до него имаше друг, в който едно мило момиче предлагаше топли напитки. Лучия Натузиус, дъщерята на богатия нотариус, годеницата на полковник Пикар имаше пред себе си на плота разноцветни шишета и малко спиртниче, на което вреше в сребърен съд вода, необходима за приготвянето на пунша и грога. Много млади мъже бяха застанали тъкмо пред този павилион, тъй като по-хубави ръце никога не бяха им поднасяли топли напитки. Но Лучия Натузиус не обръщаше внимание на множеството комплименти, които й правеха за грацията и красотата. Тя се вглеждаше нетърпеливо в тълпата — очакваше оногова, когото обичаше, единствения, комуто принадлежеше.
И той се зададе! Снажният полковник Пикар, красивият и интелигентен мъж с блестяща от злато униформа, която носеше с достойнство, съзнавайки високата отговорност, която тъкмо това облекло му налагаше. Не беше сам. С него вървеше Зола. Скромният му черен фрак беше украсен само с лентичката на почетния легион. След двамата мъже, апостоли на истината, борци за правото, които бяха привлекли в този момент погледите на всички, бавно вървеше Матийо Драйфус и водеше под ръка снаха си. Всички благородни дами поглеждаха съчувствено облечената в черно жена, от чиято шапка висеше дълъг вдовишки воал. Макар че съпругът на тази жена беше жив, нещастницата имаше повече право да го оплаква от всички ония жени, които плачат на гробовете на своите съпрузи.
— Това е жената на капитана — се понесе шепот сред навалицата. — Тя е хубава, много хубава. Какво благородно лице има! И това е жена на предател? Невъзможно, невъзможно!
Няколко млади дами се отдалечиха от групата на настоятелството, приближиха се до Херманса Драйфус и със сълзи на очи й поднесоха своите букети.
— Благодаря — трогнато проговори тя, — много благодаря. Колко добре ми действа вашето внимание!
Матийо се поклони ниско и отведе по-нататък снаха си. Със Зола и Пикар те стигнаха до павилиона на Лучия Натузиус, която ги приветства сърдечно.
— Сега ще ви поднеса най-хубавото питие, което имам, приятели — изчурулика младото момиче и напълни пет чаши с топло бургундско вино.
Тя поднесе ароматичното питие на сребърна таблична. След това взе петата чаша, вдигна я и извика силно, така че всички наоколо да я чуят:
— Вдигам тази чаша, пълна с благородно френско вино, за здравето и спасението на нещастния капитан Драйфус, мъченика на нашия век. Дано скоро успеем да вдигнем булото, което покрива тайната на това недостойно предателство спрямо нашата родина, дано скоро успеем да демаскираме истинските престъпници! А този, който толкова изстрада, за чиято печална съдба се проляха толкова горещи сълзи и на когото съчувстват хиляди благородни сърца, дано се върне скоро при своята вярна съпруга, при своето любимо дете! Да се чукнем, приятели, за честта на капитан Драйфус, в която ние вярваме!
Чашите иззвънтяха, а Зола и Пикар се спогледаха, като че ли искаха дружно да извикат:
— Часът на истината наближава!
— Да отиде в пъкъла вашият Драйфус — извика неочаквано един силен глас съвсем близо до приятелите на нещастния мъченик, — а вие на гилотината. Всички вие, които искате да изтръгнете жертвата от ръцете на правосъдието!
Слаб, висок побелял човек се беше приближил до павилиона на Лучия. Коварно блестяха очите му през очилата и докато изговаряше думите, той замахна, сякаш искаше да удари Зола. Писателят се дръпна встрани, но в същия момент Лучия Натузиус извика ужасена. Белокосият мъж беше съборил спиртничето. Синкавият пламък обхвана веднага червеното копринено перде, което красеше предната част на павилиона, а две секунди след това пламъците вече се издигаха нагоре и обвиваха нещастното момиче с жълто-червен огнен воал.