Отвън се чуваха викове „пожар“ и отчаяни писъци. В ушите на двете жени, затворени в дървения павилион и предоставени на пламъците, кънтяха ужасяващи писъци.
— За Бога, какво значи това? — смая се госпожа Турвил, когато изведнъж празничната музика и радостната глъчка на тълпата се превърнаха в сърцераздирателни писъци на обезумели хора. — Викат „пожар“, Фернанда, дете мое. Сега чак те разбирам, ние сме загубени!
— Да, загубени сме, мила майко — опита се да бъде твърда Фернанда. — След няколко минути ще се отървем от всички земни мъки и ще застанем пред вечния съдия. Дано бъде милостив към нашите бедни души…
Горещината и димът от пожара проникнаха през всички цепнатини на леката дървена постройка и скоро двете жени се видяха обградени от облак жълтеникава мъгла.
Те не можеха вече да чуват собствените си думи, толкова силен беше шумът навън. Разбираха се само с погледи, с погледи, които издаваха смъртен ужас.
— Остави ме да умра, дете мое — помоли госпожа Турвил, като коленичи пред дъщеря си, — но ти се спаси. Ти трябва да живееш, още си толкова млада и си видяла живота само от неговата черна, мрачна страна. Потърси слънцето, Фернанда, слънцето!
И действително, в гърдите на Фернанда се събуди жажда за живот, смъртта я ужасяваше. Със сърцераздирателен вик се хвърли тя към дъсчената врата.
— Отворете, отворете! — извика пронизително. — Тук са заключени две жени и не могат да излязат! Не ни оставяйте да умрем! Милост! Съжалете ни, ние се задушаваме!
Нещастната Фернанда! Същият страх от смъртта, който свива твоето гърло, същото желание да избягнат страшната участ подлудява и ония стотици, които се блъскат, мачкат, бият, за да стигнат до изхода. Как искаш да чуят твоя глас, когато стотици гласове викат и молят Бога за спасение!
Но изведнъж някой заблъска вратата на павилиона и мъжки глас извика:
— Има ли някой тук? Не можете ли да излезете? Не се ли отваря вратата отвътре?
— Не, не — изхълца Фернанда, — о, господине, който и да сте, съжалете се над две беззащитни жени. Сигурно сте по-силен, може би ще успеете да изкъртите вратата.
— И аз почти се задушавам — отвърна мъжкият глас, — но все пак ако тук всички са полудели и сами тичат към смъртта, Херберт Франк е запазил присъствие на духа и няма да остави да загинат две жени, без поне да се е опитал да ги спаси.
Щракна ключ в бравата на вратата и лицето, което стоеше отвън, се опита да я отвори.
— Този ключ не подхожда, дявол да го вземе. Моите шперцове иначе са добри и винаги отварят вратите, но тъкмо сега… аз, този… да… сега… завъртя се… елате, бързайте!
Немският детектив беше отворил вратата и Фернанда олюлявайки се излезе насреща му.
— Какво виждам — удиви се Херберт Франк. — Вие сте младата госпожица, която заговорих в сладкарницата до милата ви майка. Тъкмо за вас съм дошъл в този ад. Господ ми е определил да ви стана спасител, бързо госпожице, ще ви изнеса на ръце.
Фернанда ужасена посочи майка си. Госпожа Турвил лежеше на пода и дори не правеше опит да стане и да бяга.
Херберт Франк се приближи до нея, наведе се и промълви:
— Бедно дете, майка ви е мъртва, помислете за собственото си спасение!
— Мъртва! — простена отчаяно Фернанда. — Майко, майко, защо ме напусна!
— Уплахата, ужасът са накарали сърцето на майка ви да спре — обясни Франк. — Моля ви се, госпожице, да не се бавим нито минута повече. Всяка секунда въздухът става все по-малко. Въпрос е дали ще успеем да се измъкнем двамата.
Но тъй като Фернанда още се колебаеше, снажният мъж я сграбчи в ръцете си, вдигна я и се спусна през тълпата към изхода. Скоро детективът разбра, че по този път няма да отиде далеч. Хората като море го обграждаха и му пречеха да се движи. Необходима беше цялата атлетическа сила на младия мъж, за да може да се измъкне и да стигне до стълба, която водеше към тавана на зданието, където в една малка стаичка имаше фотографско ателие. Ако и други знаеха за съществуването на тази стълба и това ателие, навярно мнозина щяха да се спасят, тъй като прозорците му нямаха решетки.
Херберт Франк разби с юмрук един голям прозорец и с всичка сила извика за помощ. В това време пожарната команда беше пристигнала. Макар и доблестните пожарникари да не бяха в състояние да проникнат в самото здание, за да спасят хората или вадят труповете, все пак те полагаха всички усилия да помогнат комуто могат.
Щом чуха вика на Херберт, веднага разпънаха едно одеяло и извикаха:
— Скачайте!
Херберт притисна Фернанда до себе си.
— Не се плашете! — прошепна й. — Ще скочим благополучно, а ако не успеем, поне ще умрем заедно!