След това и тези трима мъже напуснаха подземието и лампите угаснаха.
24.
Към Каенското пристанище се приближаваше с пълна пара голям параход. На мачтата му се развяваше френският флаг, но под него се намираше малко черно знаме. Жителите на Каена знаеха какво означава то. Параходът носеше нови заточеници, нови нещастници, които отечеството беше отритнало и изпратило на южноамериканския бряг на бавна и мъчителна смърт.
Заточениците бяха смъкнати от парахода двама по двама. С ръце, оковани в тежки вериги, крачеха те към губернаторския дом. От прозореца новият губернатор княз Галицин гледаше иронично, с интерес, как нещастниците, двама по двама, крачеха по площада пред къщата му и изчезваха под голямата сводеста порта.
— Прясна стока — промърмори той, като захвърли в един ъгъл тежката бразилска пура. — Заповядайте, заповядайте, ние имаме още много място и ще се погрижим вашето затворничество да не ви се услади твърде. Не бих допуснал — продължи той своя монолог, — че ще намеря толкова разнообразни удоволствия и развлечения в този забравен от бога земен кът. Седнали парижаните да ми хвалят своите театри и концерти, а хората в Мадрид да мечтаят за борби с бикове, в Петербург за разходки с шейни, във Виена за екскурзии из близките Алпи, в Рим и Неапол — да се забавляват с разни карнавали, а пък в Ориента да си шепнат за радостите на харема. Всичко съм изпитал, та чак ми е втръснало дотолкова, че се мислех вече за неспособен да изпитам удоволствие. Друг би прибягнал към опиума, който със сладострастни сънища да му замени радостите, които не може вече да изпита. Аз, обаче, открих истинското удоволствие и го изпитвам напълно. То е удоволствието да се радваш на мъките и нещастията на другите, когато сутрин си правиш разходката из крепостта и виждаш бледите, до кости отслабнали жертви как се изправят със своите дрънкащи вериги и молят за облекчение на участта си! А след това, като отида на Дяволския остров и там видя изтощените от треската лица! С какво удоволствие се спира погледът ми върху Драйфус, най-нещастния от всички нещастници и наблюдавам как погледът му блуждае из морето, като че ли търси зад него родината, жена си, семейството си! И като си помисля след това, че този Драйфус е невинен, че би могъл да бъде свободен и да се радва на живота като мене, като милиони други хора, тогава чувствам такъв приятен гъдел, какъвто нищо друго не може да ми достави! Нещастието на другите за мен е опиум. Крепостта е моята бална зала, а сълзите на хората са шампанското, от което се опивам!
Изведнъж жестокият човек се дръпна от прозореца. Лицето му се вцепени от изненада. В следния миг той разтвори прозореца и се наведе ниско над него. Погледът му бе отправен, към една затворничка, която, окована във вериги, под силна стража, минаваше по площада. Губернаторът като че ли не можеше да откъсне погледа си от това странно видение. Затворничката, която привлече вниманието му, беше висока, къдрокоса жена, с интересно, смело и хубаво лице. Беше облечена в униформата на затвора „Сен Лазар“, но грозната сива дреха не беше в състояние да прикрие стройната, царствена снага и хубостта на тази жена.
Но странно нещо. Докато лицето още носеше блясъка на младостта, косата й беше посивяла. Годините преждевременно бяха посипали главата й със сняг. Тя крачеше гордо и спокойно. Нито един мускул не трепваше на лицето й. Любопитството на тълпящия се народ около нея, тя посрещаше със студено презрение.
— Тя е! — промърмори губернаторът Галицин от своя прозорец. — Да, тя е, нейното лице, нейната снага, каквито няма втори в Европа. Но не, не, аз се лъжа. Напразно измъчвам душата си с видения от своите лоши сънища. Не може да бъде тя. Косите на тази затворничка са побелели, а тя едва ли има тридесет години.
Княз Галицин облекчено въздъхна. Дръпна се от прозореца и прекара ръката през очите си, като че ли искаше с това да пропъди невесели мисли.
Той закрачи възбудено из стаята.
— Как би могла да дойде тук! — си каза. — Тя е като погребана в живачните мини на Сибир. Оттам никой не може да се измъкне. Който влезе веднъж там, не вижда вече слънцето. И въпреки това! Тази прилика ме безпокои, тя ме мъчи, не ми дава мира.
Губернаторът Галицин запали пура и се облегна на креслото си. Обвиха го синкави облаци и го пренесоха мислено в друга страна, в други времена, в други условия на живот. Алексей Галицин се видя отново в Петербург, където заемаше дребна длъжност в тайната полиция. Беше в началото на своята блестяща кариера. Тогава още никой не го познаваше. Особено неговите неприятели, нихилистите, още не подозираха, че трябва да се страхуват от него, че той ще ги преследва с такава кръвожадност.