— Когато станах нихилистка — разказа тя през сълзи на Галицин, — нямах никого на този свят, когото да обичам и който да ме обича, тогава принадлежах само на себе си Сега, обаче, принадлежа на теб и знам колко хубав, колко безкрайно хубав е животът. Леден ужас ме обхваща при мисълта, че можем да не успеем и аз да бъда заловена, осъдена и хвърлена в затвора.
Но Галицин я утеши:
— Клетвата трябва да се удържи, каквото и да става.
Тя го изгледа с възхищение.
Една нощ отпътуваха с бързия влак за Москва. На другия ден трябваше да се проведе атентатът.
Всеки от атентаторите получи по една бомба. Щяха да застанат така, че царят да не може да им избяга. Ета трябваше да хвърли бомбата първа под каляската. Ако тя не успееше, след нея трябваше да направи същото следващият по ред нихилист, който щеше да се намира само на двадесет крачки. Ако и той не успееше, имаше още трима, все един от които щеше да улучи. За по-голяма предпазливост и за да не бъдат предварително открити, комитетът беше наредил Етината бомба да бъде скрита в хляб. Тя трябваше да се облече като домакиня, с кошничка в едната ръка и хляб в другата.
Така тя застана близо до Кремъл, от чийто портал скоро щеше да излезе царската каляска. След малко, когато екипажът наближи на пет крачки от Ета, тя вдигна хляба и с всичка сила го хвърли под краката на конете. Хлябът се разчупи и от него се изсипаха камъчета. В същия миг железни ръце хванаха Ета. Тя беше в ръцете на полицията. Същата участ сполетя и другарите и, без някой да успее да хвърли своята бомба.
Царят пристигна в театъра и едва след представлението научи каква опасност е избягнал. На следния ден петте нихилисти, оковани във вериги, бяха заведени при следователя, който ги покани открито да се разкаят…
… Губернаторът с мъка се откъсна от спомените си. Толкова отдавна беше. Стана и с бавни крачки се отправи към затвора. Длъжен беше да приеме партидата нещастници и да ги въдвори в Каена. Преди да започне заточението им, трябваше да ги разпита.
Влезе в сумрачното помещение и видя жива онази, която беше предал преди години в Москва. Нямаше съмнение. На три крачки от нея спря като закован.
— Ета Давидович! — произнесоха устните му.
— Алексей, Алексей Галицин!
Почти едновременно прозвучаха и двете възклицания. Мъжът и жената, които стояха един срещу друг, се гледаха така, като че ли всеки от тях беше лежал вече хиляди години под земята и сега, когато беше изсвирила тръбата на Второто пришествие, се откриваха при общото възкръсване на мъртвите.
Жената първа се окопити и първа намери думите, с които даде израз на своите чувства.
— Княз Алексей Галицин — произнесе тя с горчива усмивка. — Значи съдбата още веднъж ни събра и ще мога да ти благодаря за това, че ти се отплати за моята, вярна, предана любов с коварно предателство. Но не се плаши! Не ще те упреквам. Аз съм твоя затворничка, в ръцете ти съм. Ти имаш власт да ме премахнеш от света. Обаче аз не се плаша от смъртта. Който е бил в сибирските живачни мини, знае много добре, че тя не е най-страшното нещо, което може да му се случи. Сега ме убий, ако искаш! Но преди това ще ти кажа още нещо: никога жена не е обичала един мъж по-горещо, по-страстно, по-предано, отколкото те обичах аз, и никоя жена не е платила по-скъпо за това. Сега си изпълни дълга. Нека разпитът бъде кратък. Аз съм осъдена на петгодишно заточение тук, защото прободох с нож един мъж, който искаше да ме изнасили. Съдебните заседатели нарекоха това убийство. Добре, нека е убийство. Изпълни дълга си, Галицин!
Докато жената говореше, Галицин бе обзет от странно вълнение. Той я поглъщаше с жаден поглед. Не можеше да се нагледа на красивото смело лице, на устните, които толкова често беше целувал, на чудното тяло, което беше прегръщал. Старите спомени го овладяха. Няма човек, който да не пази до гроб младежките си спомени, който може да ги забрави. Галицин почувства, че у него отново се събужда старата му любов. Защото не само желанието да я използва за своето служебно издигане го беше свързало някога с Ета в Петербург. Той беше пленен и завладян от хубостта й. Сега тя пак стоеше пред него, хубава като някога, може би, дори по-хубава, защото хубостта й беше по-зряла.
Ета!… А споменът нахлуваше…
…Четиримата другари на Ета бяха заловени с истински бомби в ръце. Въпросът с Ета беше по-друг. Против нея нищо не можеше да се докаже. Хлябът, който паднал от ръцете й, не съдържал никакво взривно вещество. А камъчетата, според упоритото й твърдение, били от преди на улицата. Тя се надяваше, че ще бъде освободена по липса на доказателства. Но съдията я погледна и иронично й каза: