Да, това беше лице на жена, на млада жена, но човек се съмняваше, дали това е жив човек или е отдавна умряла.
Две голи ръце, буквално само кожа и кости, се простряха над стената. Те бяха прозрачни като восък, а на някои места, о, ужас!, на някои места пръстите липсваха! Зазиданата, измъчвана от глад и лудост, навярно ги беше изгризала. Сред това изтощено лице светеха две големи, чудно хубави очи. Те бяха отправени към Галицин с израз на омраза и презрение. С иронична усмивка той издигна кошничката над главата си.
— Нося ти храна, Каенска зазиданице! — извика той. — Но няма да получиш нито залък хляб, нито капка вода, ако не ми се помолиш. Близо година те държа тук, но още не съм успял да сломя упорството ти. Още се осмеляваш да се противопоставяш на волята ми. Аз те оставих да гладуваш, да жадуваш, измъчвах те, като ти показвах и изяждах пред тебе най-вкусните деликатеси, но ти не отвори устата си. Кажи ми, че се прекланяш пред мене и аз ще ти дам да ядеш, кажи ми, че проклинаш името Драйфус, и ще те освежа с прясна глътка вода. Сключи ръце и се помоли на мен, както се молиш на своя Бог, когато си сама и изоставена, и аз ще бъда милостив към теб, ще те преместя в по-добро място. Ще получиш нормална килия в крепостта.
Зазиданата мълчеше.
Разгневен от съпротивата, която му оказваше тази нещастна затворница, Галицин заудря с крак по пода.
— Искам да ми се помолиш — кресна той. — Аз съм за тебе Бог, защото, ако престана да се интересувам от теб, ти ще умреш от глад в твоя подземен затвор и плъховете ще изгризат каквото е останало от тялото ти.
— Добре, ще се помоля! — обади се зазиданата глухо, сякаш гласът й излизаше от гроба. — Чуй ме Господи, Боже мой, към когото се обръщах в моето отчаяние, чуй ме, Всемогъщи от горе, когото напразно съм молила да сложи край на мъките ми. Днес отправям към тебе друга, съвсем нова молба: Остави ме да продължавам да страдам, остави ме да прекарам тук още години, без да ми изпратиш облекчението на лудостта, остави ме да гладувам, да жадувам, да продължавам борбата със скорпионите и отровните паяци, които ме измъчват, без да могат да ме умъртвят. Всичко ще понеса, няма да те обвинявам, че несправедливо страдам, че без вина се измъчвам, изпълни ми само една молба: накажи това жестоко животно, което ти, по необясним каприз на твоята мъдрост, си дал човешки образ! Накажи палача Галицин, накажи го да страда, както страдам аз, накарай го на собствения си гръб да почувства това, което преживях. От множеството мизерни и зли хора, от множеството чудовища, с които си населил земята, избери най-жестокия, най-презрения палач и предай изверга Галицин на неговата воля в неговите ръце. Да бъде проклет, да отиде в дъното на пъкъла и когато застане пред Бога и помоли за милост, нищо да не му се прости.
Клетвата на нещастницата прозвуча ужасно в мрачното подземие. Галицин се олюля назад, лицето му се беше изкривило от гняв, той стисна юмруци в безсилна злоба. Нищо не може вече да направи на тази нещастница. Той беше изчерпал всички земни мъки, а от смъртта тя не се боеше.
Изведнъж му хрумна една мисъл. Ако собствените й страдания дотолкова бяха притъпили зазиданата нещастница, че тя прекарваше в едно състояние между сън и будуване, между живот и смърт, оставаше още едно нещо, което можеше да я засегне до дълбочината на душата й. Това са страданията на друг, страданията на някого, когото тя обича. Какво щеше да стане, ако затвореше и нещастния Драйфус при нея, ако и него зазидаше и ги оставеше и двамата да гладуват и жадуват! Беше сигурен, че благородната душа на зазиданата ще страда неизказано от това и реши в най-скоро време да изпълни ужасния си план. А сега той замъчи нещастницата по друг начин. Отвори кошничката, в която носеше храната, и се изправи близо до стената. Най-напред извади от нея пълното шише вода.
— Ти жадна, зазиданице — изхихика той, — нали е ужасно, когато жаждата ти гори вътрешностите, когато кръвта ти се сгъстява, а езикът ти става сух като кожа и едва можеш да го движиш в устата си.
— Да, жаждата е ужасно нещо — отговори нещастницата, като неволно протегна слабите си изнемощели ръце към шишето с вода, което Галицин държеше.
Но безчовечният изверг разклати шишето над главата си:
— На, пий, ако можеш да лижеш водата от земята — извика той, като удари шишето в стената, така че то се разби на парчета.
Водата, за която нещастницата жадуваше, се разля по земята. Тя обърна измъчения си поглед към небето. Имаше ли, наистина, Бог там горе, щом не изпрати гръм, за да срази изверга?
Галицин извади хляба от кошницата.
— Ти си гладна, нали? — попита той иронично. Но тъй като зазиданата този път не му отвърна, той продължи ядосано: