— Гладна си, макар и да не го признаваш, тъй като вече двадесет и четири часа съм те оставил без храна! Виж този хубав хляб — би могъл да засити глада ти и да ти вдъхне нови сили и бодрост. Но аз ще стъпча хляба с краката си. Тук близо до теб ще мухляса или ще го изядат плъховете, а миризмата му ще дразни обонянието ти, без ти да можеш да докоснеш дори хапка от него.
Мизерният подлец изпълни заканата си. Той начупи хляба на малки късчета, разхвърля ги на пода и ги стъпка с краката си.
— Ти прибави към другите си грехове още един, низки Галицин! — извика зазиданата. — Ти унищожи един Божи дар. Може да ти се случи някога да нямаш хляб. Спомни си тогава за мен!
Подигравателен смях бе отговорът. След това Галицин извади от кошницата месото и го поддържа съвсем близо до стената, така че ароматът на печеното да достигне носа на нещастницата. После го захвърли в един ъгъл на подземието, където се спуснаха два големи плъха, разкъсаха го и го отнесоха по дупките си.
— Плъховете днес ще са щастливи — злобно констатира Галицин, — а ти ще погладуваш до утре, докато сляза пак. Засега довиждане, Каенска зазиданице, позабавлявай се като гризеш собственото си месо и утоляваш жаждата си със собствената си кръв. Не се надявай да умреш в тъмницата си. Ще се погрижа да подивееш още, тъй като ти си най-любимото ми развлечение, ти си за мен играчка, каквато няма никой цар.
Извергът се обърна и си тръгна. Призрачната фигура на зазиданицата се спусна бавно зад камъните, които бяха натрупани пред нея. В подземието настана тишина. Чуваше се само гризането на плъховете, които дояждаха месото.
Ета успя навреме да се измъкне иззад гърба на Галицин. Тя трябваше да стигне преди него капака, от който се излизаше, защото иначе щеше да остане заключена вътре.
Благополучно се прибра в стаята си. Трепереща от ужас, тя се стовари на едно кресло и вторачи поглед в пода. Тя самата беше престъпница, често беше игнорирала правилата, закона и морала. Беше живяла в сибирската живачна мина, където царуваха нещастието и отчаянието, но това, което сега видя и преживя, умът й отказваше да схване; то надминаваше по жестокост и извратеност всичко, което досега й беше известно. Това усили омразата и отвращението й към Галицин и същевременно отвори сърцето й за състраданието, което една жена винаги чувства към друга. У нея се появи желание да направи всичко възможно, за да спаси нещастната Каенска зазиданица.
25
Оставихме Мадлен, дъщерята на комедианта Готие, с малкия Естерхази в бързия влак, който цепеше нощта, устремен към Хавър. Милото момиче, спрямо което Християн беше толкова несправедлив, а Естерхази дълбоко обидил, считаше за свой свещен дълг да върне обратно в Париж момчето, което беше избягало тайно от майка си. С трогателна чистосърдечност Роберт й беше признал всичко. Краткото обещание на Мадлен беше предизвикало у нея пълен обрат, така че той през сълзи й обеща да се върне при майка си и никога вече да не се опитва на своя глава да търси щастието по света.
Влакът пристигна в Хавър с малко закъснение. За да избегне любопитните въпроси, Мадлен хвана Роберт за ръка и колкото можеше по-бързо слезе от влака. Въпреки ранния утринен час, жителите на града вече бяха се раздвижили, тъй като и там, както във всички пристанищни градове, животът започва по тъмно.
За Мадлен не беше трудно да се скрие в тълпата. Тласкана от непреодолим страх, тя бързаше с Роберт и стигнаха до пристанището, където пред тях се изправи гора от мачти. При вида на толкова големи параходи в душата на Роберт отново се събуди желанието да види чужди страни и за преплава безкрайния океан на една от тези плаващи къщи, но не посмя да каже нищо, за да не разсърди новата си приятелка. Мисълта на младото момиче пък беше заета от съвсем други неща. За нея беше важно да напусне колкото е възможно по-скоро Хавър и да се върне в Париж, защото знаеше, че едно майчино сърце очаква своя буен син, който без позволение беше напуснал дома си.
Но това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Мадлен претърси чантата си и намери в нея само няколко дребни монети, всичко шестдесет сантима. Те щяха да стигнат само да купи малко храна за себе си и за Роберт, тъй като и двамата бяха много гладни. Но откъде да вземе пари за път до Париж!? Тя не носеше никакви украшения, които би могла да заложи, нито пък Роберт имаше часовник или пръстен. И след най-щателното претърсване на джобовете му, в тях не се оказа нито една монета. Положението беше тежко, а Мадлен беше твърде горда, за да проси. Друг начин за намиране на пари тя не можеше да измисли, а пътните разноски за нея и Роберт щяха да излязат не по-малко от двадесет франка. Какво да прави? Гладът у нея и момчето се обаждаше настойчиво, така че всички други съображения останаха на заден план.