Младото момиче влезе с Роберт за ръка в една от многобройните кръчми на пристанището. Тя поръча за себе си и момчето, и тъй като свежият морски въздух беше изострил апетита им, те ядоха с удоволствие.
Не останаха дълго в кръчмата. Пред вратата се чу шум от много гласове и след малко в тясната приветлива кръчма влезе голяма група мъже и жени. Те всички бяха облечени някак си по-особено, по-пъстро. Въпреки големия студ, жените бяха облечени само с леки копринени рокли в ярки цветове, а върху тях бяха наметнати жакетчета от кожи. Мъжете носеха фантастични костюми, а единият от тях, смешникът на компанията, имаше костюм, едната половина на който беше зелена, другата червена. Шумно, със смях насядаха тези хора на дълга маса, а един обикновено облечен човек, който бе дошъл с тях и се отличаваше със своя дебел златен ланец на часовника и няколко пръстена, поръча ядене и пиене.
Мадлен веднага разбра, че това е пътуваща циркова трупа и не се излъга. Пред входа на кръчмата стояха големи зелени коли, с които обикновено пътуваха цирковете. Скоро масата се отрупа с ядене и пиене. Мадлен и Роберт гледаха с печал колко безгрижно се радват тия хора на живота, с какъв завиден апетит поглъщат всичко сложено пред тях.
Когато Мадлен заплащаше на кръчмаря малката сметка, тя не можа да се стърпи и попита дали циркаджиите ще дадат представление в Хавър и как се казва техният цирк.
— Това е цирк „Мелини“ — отговори кръчмарят. — Те са в Хавър вече няколко седмици и сега се канят да заминат за Париж, като разбира се, ще дават представления и във всички градове и по-големи села по пътя. Тези хора са много добри, особено оня шареният, който се нарича господин Латур и има в Хавър голям успех. Той е отличен гимнастик и трудно ще се намери негов съперник в тази област.
Последната похвала, която се отнасяше за палячо-то, още звучеше в ушите на Мадлен. Това, че щяха да пътуват за Париж, я заинтересува. Тия хора пътуваха със собствени коли и ако биха били любезни да вземат до Париж нея и малкия Роберт?… Тази идея й се стори примамлива.
Тя веднага стана, отиде при директора Мелини, човека със златния ланец и многото пръстени, и го помоли за един кратък разговор насаме. Цирковият директор стана и заедно с младото момиче и малкия Роберт се отделиха в един ъгъл на кръчмата.
— Какво има, хубаво момиче? — попита той любезно. — Защо ви трябвам? Ще ми направи голямо удоволствие, ако мога да ви услужа.
— Господине — погледна го Мадлен колебливо, — току-що научих, че възнамерявате да отидете с трупата си в Париж. Това момче и аз попаднахме в Хавър заставени от необикновени обстоятелства и бихме желали да се върнем в столицата. Обаче сме толкова бедни, че нямаме пари за път. Бихте ли били така добър да ни отстъпите едно ъгълче във вашите коли и да ни вземете със себе си?
Дребният, пълничък човек потърка замислено брадата си и погледна с удоволствие стройната фигура на младото момиче и хубавото като картинка момче на майор Естерхази.
— Госпожице — отвърна любезно, — ще ми направи голямо удоволствие да ви взема със себе си, но услуга за услуга. Вие сте едно хубаво, младо момиче, пък и това момче има чудесна фигура, стройно, гъвкаво, като че ли родено за цирков артист. Възможно е нашата случайна среща да ви донесе щастие. Вие сте бедни, казахте преди малко, толкова бедни, че нямате пари, за да пътувате до Париж. Не бихте ли искали да използвате случая, който ви предлагам, за да станете артистка?
— Аз артистка! — трепна Мадлен. — И при това циркова? Не, господин директоре. Не вярвам да имам талант за това.
— Директорът Мелини е първокачествен специалист в тази област — саморекламира се той. — От пръв поглед мога да позная дали един човек ще има успех като ездач или не. Уверявам ви госпожице, че някога ще ми благодарите за това. Хайде, решавайте. Ние няма да се бавим много тук, трябва скоро да заминаваме.
Мадлен изпадна в раздвоение. Нейната моминска гордост не й позволяваше да стане циркова артистка. По отношение на Роберт смяташе, че няма право да поема върху себе си такава отговорност. Но какво друго можеше да направи! Това беше единственият начин да пътува без пари до Париж. При това тя беше бедна, без никакви средства, без дом, без семейство, което да я закриля. Може би, цирковата кариера ще й даде възможност да живее малко по-спокойно. Когато директорът Мелини, малко преди да тръгне със своята трупа, я запита какво решение е взела, тя твърдо му подаде ръка: