Разбира се, сватбата ми беше отложена. Тя трябваше да стане след четири седмици. През това време една сутрин намериха касиера обесен в килията си. Той беше използвал за самоубийството си една кърпа за лице. Баща ми изказа мнението, че това е най-доброто доказателство за виновността му, защото, ако съвестта му е била чиста, той нямало да прибегне до самоубийство, а би могъл спокойно да изчака решението на правосъдието.
Моят сватбен ден пак наближи. Банкерът, просълзен, в деня преди венчавката ми връчи двеста хиляди франка. Каза ми, че сега не може да даде повече. Аз го помолих да задържи временно парите у себе си и извадих от джоба си пакет, който подадох на Ришмонд.
— Вземете и това — му казах аз. — Тук са парите, които моят баща ми подари за сватбата. И те са двеста хиляди. Имайте добрината да ги преброите.
— Това ще стане бързо — каза банкерът, — защото са все хилядафранкови банкноти.
Но едва беше преброил десетина банкноти, когато на лицето му се изписа ужас:
— Кой ви е дал тези банкноти, млади момко? — запита той задавено.
— Баща ми — отговорих аз, учуден от тона, с който бащата на Бланш ми зададе въпроса.
Банкерът се спусна към вратата и я заключи.
— В такъв случай баща ви е крадецът — извика той с пресипнал глас. — Той е разбойникът, който от толкова време тормози нашия град.
В първия момент останах като вкаменен, но след това кръвта започна да пулсира в жилите ми и нахлу в главата. Пред очите ми стана червено, кървавочервено.
— Господин Ришмонд — креснах задавено аз, — вземете си думите назад или ще трябва завинаги да се откажа от Бланш. Баща ми не е крадец, баща ми не е безчестен разбойник… О, господине, вие трябва да сте полудели, за да можете макар и за миг да допуснете подобна мисъл!
— Ще ви дам доказателства — възпря ме банкерът с непоколебима твърдост. — Погледнете тези банкноти. Всяка от тях има на точно определено място по една червена нишка, която аз собственоръчно съм рисувал с червено мастило. Когато го правих, имах предвид, че в случай на кражба ще мога по този знак да позная банкнотите, щом бъдат пуснати в обращение. Това, слава Богу, ми се удаде и вашият баща ще трябва да отговори откъде е взел тези пари.
— Добре, придружете ме до баща ми — реших. — Една-единствена дума и ще разгадаем мистерията и тогава вие ще трябва да го помолите на колене за прошка.
Ришмонд се приближи до вратата.
— Не вие ще ме водите при баща си — ми извика той, — а двамата детективи, които доведох от Париж, за да разкрият престъплението, и които, за щастие, пристигнаха тази сутрин. Знам, че вие сте честен човек, момчето ми, и няма да ми попречите да отърва Лион от престъпника, който го е яхнал.
Въздъхнах дълбоко и отговорих на банкера:
— Добре, господин Ришмонд. Там виждам коняк и цигари. Заключете ме в тази стая, докато вие с детективите сте при баща ми. Вашите отлични пури и чашка коняк ще ми помогнат да дочакам завръщането ви. Само едно нещо искам от вас. Ако баща ми не успее да даде задоволителен отговор относно произхода на банкнотите, бъдете тъй добър да не съобщавате веднага в полицията, а да го доведете при мен. Ще изпълните ли молбата ми?
— Добре — кимна решително бащата на Бланш, — ще я изпълня, защото ви вярвам.
Той излезе и аз останах в едно неописуемо душевно състояние. Изпих няколко чашки коняк, опитах се да пуша, но нито тези успокоителни средства, нито успокояванията, които сам хиляди пъти си повтарях, не можеха да усмирят разтревожената ми душа и да прогонят мрачните предчувствия, които като черни сенки минаваха през нея. Започнах да размишлявам върху живота на баща си, да възстановявам някои факти и събития, които сега разглеждах в друга светлина.
Защо всяка нощ той се заключваше в своята стая? Защо не допусна мен или някой друг от помощниците си при разпитите на Ришмондовия касиер? Защо точно той направи последния разпит в килията на нещастника? Защо четвърт час след това намериха предполагаемия крадец обесен в килията си? И защо, при тази мисъл кръвта ми замръзваше в жилите, защо баща ми, връчвайки ми фаталните банкноти, изрично ми заръча да не ги давам за съхранение у бъдещия си тъст, тъй като и най-богатият банкер можел да фалира? Последното обстоятелство ми се виждаше твърде подозрително. Но не, хиляди пъти не! Не исках, не можех, не биваше да вярвам, че човекът, когото от най-ранно детство обичах повече от всичко, човекът, който беше за мен като бог, учител в моята младост, приятел от времето на по-зрелите ми години, че този човек, моят баща можеше да бъде вулгарният крадец, един от най-опасните престъпници, които криминалната хроника познава!