Пред вратата на кантората се чуха стъпки. Някой завъртя ключа. Сърцето ми спря да бие. Ришмонд, баща ми и двамата детективи влязоха. Един поглед върху лицето на баща ми беше достатъчен, за да разбера, че се беше случило нещо ужасно. Никога не бях виждал такова изкривено лице, такъв див поглед, такава безумна и глупава усмивка, каквато видях сега у човека, който е бил за мен винаги извор на мъдрост. Бащата на Бланш се приближи до мен и ми стисна ръката.
— Нещастни момко — каза тихо той, — така е, както предполагах.
— Доказателството! — извиках аз. — Дайте ми доказателство, не ви вярвам!
Тогава един от детективите хвана дясната ръка на баща ми, който не се бранеше, и смъкна от нея черната ръкавица. По нея имаше дълбока рана от разкъсване.
— Тази рана — обърна се Ришмонд към мен — е получил при отварянето на касата.
В същото време другият детектив разтвори пред мен една черна чанта и ми показа съдържанието й. В нея видях инструменти за разбиване на врати и каси, една черна маска, няколко шишенца с прояждаща киселина и най-страшното доказателство — едно парче жица, откъснато от електрическата инсталация, която е свързвала касата с леглото на банкера.
Това парче жица беше точно толкова дълго, колкото липсващото.
— Отречи, нещастнико, ако можеш — извиках аз на баща си и в същото време сълзи ме задавиха. — Кажи на тези хора, че лъжат, докажи им, че си жертва на едно нещастно стечение на обстоятелствата. Иначе си толкова красноречив. Говори, говори, за да отхвърлиш ужасното подозрение, което пада върху теб.
За минута се възцари мълчание.
— Аз съм лионският крадец! Всичките големи обири, които станаха през последно време, ги извърших аз, и то сам. Аз крадох и пак ще крада! Сега правете, каквото искате!
— Той е луд! — изуми се банкерът. — Той трябва да е полудял, за да постъпва така. Никой не бива да узнае какво е станало тук. Ще го заведем в лудница, защото твоето име, сине мой, не бива да бъде опетнено. Аз и сега още, и днес те наричам свой син и утре ти ще се венчаеш за моята Бланш.
Но аз категорично отклоних това предложение.
— Благодаря ви, господине — казах и гласът ми не трепереше в този момент. — Благодаря ви, че и след това ужасно откритие не оттегляте от мен доверието си. Но вие се лъжете, ако смятате, че ще приема вашето благородно предложение. Не мога да приема Бланш да носи моето опетнено име и да потъне и тя заедно с мене в позора и нещастието. А що се отнася до този човек, ние нямаме право да прикриваме престъпленията му, да продължаваме да мамим и без това дълго маменото общество.
След това се изправих пред човека, когото дотогава бях наричал свой баща, и казах високо:
— В качеството си на пръв заместник на прокурора обявявам ви, Луи Дюмуриц, за арестуван. Отведете го в затвора.
Никога няма да забравя ужасния смях, с който баща ми отговори на тези мои думи:
— Интересно, много интересно! — извика той. — Това малко парче от моята плът и кръв сега забива зъбите си в сърцето ми. Този хлапак, когото съм учил да ходи на тази проклета планета. Чакай, ще си видим ние сметките един ден с тебе. Простак, глупак над глупаците, за кого съм крал, обирал, ако не за теб! Тебе искам да обогатя, тебе искам да направя силен. А ти сега искаш да ме тикнеш в затвора. Ха-ха, аз пак ще изляза и тогава…
Той не можа да довърши ужасната си реч, защото детективите му сложиха белезници и го отведоха. Председателят на съда мина така по лионските улици и влезе в предварителния затвор…
Звуците на валса заглушиха тихото хълцане на клоуна. И Мадлен не можа да сдържи сълзите си.
— Колко ви благодаря за тези сълзи — пошепна човекът с пъстрите дрехи. — Нали като слуша човек такава история, не може да не заплаче! Ако можех всяка вечер да разказвам тази история на публиката, тя би ме сметнала за най-гениалния от всички клоуни, за цар на смешниците и би се смяла до сълзи, би се смяла, защото ще я смята за много остроумно съчинена измислица. Но тя е истинска, Мадлен, толкова истинска, колкото е вярно, че сега трябва да изляза на манежа и с изкривено в усмивка лице да бълвам глупави смешки!
— Бедни многострадални човече! — каза тихо младото момиче. — Какво направихте, след като собственият ви баща опетни името ви, честта ви, разруши кариерата ви?
— Какво направих ли? — отговори клоунът. — Какво можех да направя? Разбира се, че не дочаках да се разчуе и да излезе пред съда голямата трагедия на председателя на съда, който се оказа опитен крадец. Една нощ се измъкнах без никому да се обадя и без да взема пари. Оставих всичко за обезщетение на пострадалите. Беден като просяк вървях докато ме държаха краката, а когато се изморявах, лягах там, където в момента се намирах. В тревата на ливадите, в гората, в някоя пуста плевня, на стъпалата на някоя черква. Станах скитник, но когато полицията ме хващаше и ме съдеше за скитничество на няколко дни затвор, не си казвах истинското име. Това име, Мадлен, не е Латур, както сега се наричам, а Дюмуриц. Баща ми беше опозорил това старо, благородно име, името на оня пълководец, който беше победил неприятелите на Франция по времето, когато гилотината работеше, а вътрешните врагове смучеха кръвта на родината. Да, аз съм потомък на този Дюмуриц, но и това не разказвам на цирковия манеж…