— Останах много изненадан — каза Матийо на каменоделеца, — като видях едно скъпо за мене име.
— Познавате ли детенцето, за което е определен този паметник — запита старият майстор и погледна съмнително Матийо, — или не знаехте, че е умряло?
— Кой е поръчал този надгробен камък?
— Това е дълга история. На втори октомври привечер една красива млада жена дойде в магазина ми. Тя беше разтревожена и плачеше. Поръча този паметник и ми продиктува хълцайки текста на надписа. Аз я посъветвах да промени съдържанието, но тя не ме изслуша, а ме пресече гневно: „Пишете, каквото ви казвам. Трябва да се издълбае в камъка, това, което подлецът е сторил с мене и моето дете. Може би после ще прибавя към надписа и следното: «Отмъщението на Бога е сполетяло предателя.»“ Не желаех да наскърбя още повече измъченото сърце на нещастната жена, затова си замълчах. Тя ми заплати колкото поисках и ми каза, че някой друг щял да ми съобщи къде ще бъде погребано детето. Помоли ме да почакам няколко дена, докато се върне от Лондон. Обаче оттогава не съм я виждал.
— Знаете ли къде е погребано детето?
— Няколко дни след това получих една записка, в която съобщаваха, че момчето Алфред Драйфус е погребано в гробището „Пер Лашез“ и че останалото мога да разбера от гробаря.
Матийо поблагодари на каменоделеца и си тръгна. Не беше стигнал обаче още вратата, когато се обърна:
— Още нещо, майсторе — каза той. — Как изглеждаше жената, бедна или богата, това може би сте забелязал от облеклото й?
— Точно не можах да определя. Беше облечена просто, а кесията й не беше пълна — това видях, когато ми плащаше надгробния камък. Случайно от кесията й падна записка. Непозната се наведе да я вдигне, но вятърът я духна и я отнесе на улицата.
— За Бога — извика тя, — донесете ми записката. Това е чек за сто хиляди франка, платими от английската банка.
Аз изтичах на улицата и вдигнах записката. Жената беше казала истината; записката бе чек от сто хиляди!
Непознатата ме чакаше пред магазина и аз й върнах чека. Като стар, опитен човек, я посъветвах да скрие тази ценна хартия в пазвата си или да я зашие някъде по дрехите си. Тя поблагодари и обеща, че ще послуша съвета ми, тъй като се страхувала от парижките нехранимайковци.
Матийо Драйфус остана учуден от разказа на стария каменоделец. Обзе го лошо предчувствие. Той веднага си спомни за пострадалата жена на парахода „Принц Уелски“.
— Не ви ли каза името си? — попита Матийо.
— Не, нищо не каза.
Матийо подаде ръка на стареца и напусна магазина.
Като излезе на улицата, той се качи на най-близкия файтон и заповяда на кочияша да го закара на новия мост.
Всяка вечер Матийо се срещаше на това място с детективката Алиса Тери, за да й съобщи резултатите от издирванията си.
14.
Непрогледна мъгла забулваше гробищата „Пер Лашез“.
В тъмнината белите надгробни паметници блестяха, хладен ветрец подухваше и си играеше с клоните на дърветата, които украсяваха старите гробове.
Нищо не нарушаваше покоя на мъртвите.
Гробарят отдавна беше затворил вратите и ако някой искаше да влезе, трябваше да позвъни на големия звънец, който се намираше извън желязната ограда.
Светът на мъртвите бе отделен от света на живите.
Зад желязната ограда, недалеч от гробищата се пълнеха чашите на удоволствията, лудееха веселията. Там кипеше Париж, веселият, смеещият се Париж в разбунените вълни на развлеченията.
Тук нямаше наслаждения, нито веселия; тук нямаше възклицания и радост, но също нямаше мизерия и мъки, отчаяние и измама, каквато имаше там. Всичко беше преминало за тези, които почиваха тук. Те бяха на пуснали тялото, а душата — само ти, боже велики, знаеш, дали тя отлита в небесата…
Старият гробар на гробището „Пер Лашез“ седеше в топлата си стая, до огнището, където гореше силен огън. Господин Бибу, така се казваше той, пушеше лулата си и четеше стара книга, съдържанието на която знаеше вече наизуст, и от време на време отпиваше горещ пунш от голяма чаша. Той често поглеждаше към леглото, където госпожа Бибу отдавна си беше легнала.
— Нямаш ли друга работа, Бибу, та четеш книга — каза жена му, като подаде глава изпод завивката. Ще ме умориш с този си глас, човече!
— Това е занятието ми — отвърна гробарят и погледна към часовника на стената. — Няма още единадесет часа.
— Единадесет — смръщи се жена му. — Почтеният човек по това време трябва да е в леглото. Твоята професия те развали, Бибу, ти мислиш само за мъртвите, но не и за живите.
— Не се подигравай с професията ми! Аз съм необходим на мъртвите, а живите могат и без мен. Всички мъртви на „Пер Лашез“ са мои деца; аз ги пазя, аз ги наглеждам, за да не наруши никой покоя им. Трябва да отида да видя новата си покойница, която днес ми донесоха — жената на градоначалника на Париж, госпожа фон Ла Бриер.