Но изведнъж една желязна ръка хвана шията на Председателя и,злодеят с неудържима сила беше откъснат от своята жертва и запратен в другия ъгъл на сцената.
— Убиец, мръсен, подъл убиец — гърмеше един глас, — няма да избегнеш наказанието.
Вик, в който нямаше нищо човешко, отговори на Латур. Защото той, истинският клоун, беше успял да изтръгне навреме Мадлен от ръцете на убиеца и да я спаси. Ужасният вик беше нададен от престъпника в клоунски Дрехи. Той се изправи. Клатейки се като пиян, тръгна срещу Латур.
Двамата се изправиха един срещу друг, очи в очи и в този момент, навярно по погрешно подаден знак, завесата се вдигна и публиката стана свидетелка на една сцена, толкова ужасна, каквато никога не се е разигравала на сцената. Един миг и двамата стояха неподвижни. Те се мереха с погледи. След това устните на преоблечения престъпник дрезгаво изрекоха:
— Той е! Очите ми не са ме излъгали! Ха-ха-ха! Това е, значи краят! Ето го сина ми! Моят син, когото възпитах да стане интелигентен човек, когото съм тъпкал с латински и гръцки, с философия и право. Вижте сега какъв, е станал, един мизерен палячо.
Едно бързо движение, което Латур направи с ръката, в която държеше ножа, прекъсна думата на стария.
— Вижте — с гръмовен глас извика истинският клоун на тълпата. — Това е баща ми, моят баща, с когото някога се гордеех, когото обичах, обожавах. Баща ми, председателят на Лионския съд, големият мъдър съдия, авторът на известни съчинения, вижте какво е станало от него. Един мизерен, кървав престъпник, бич за човечеството. Да, аз нося клоунски дрехи — продължи страстно Латур, докато зрителите развълнувано бяха станали от местата си и в цирка беше настъпило гробно мълчание. — Аз съм палячо, шегобиец, развеселявам с моите шеги както богатите и благородниците, така и селяните и най-бедните. Но аз съм честен човек, по името ми няма петно, освен едно-единствено, че „този“ ми е баща. Да, мизерни и подли човече! Позор на своя род, изверг на човечеството! Ти си проклятието на моя живот! Ти ми открадна всичко, което някога притежавах. Ти ми отрови младостта. Направи ме скитник, циркаджия, изпълни душата ми с безразличие към живота. Изтръгна от сърцето ми вярата в Бога! Сега пък простря кървавите си ръце към това момиче. Опита се да я убиеш, да убиеш чистия, хубав ангел, когото обичам и обожавам. Ако всичко друго ти простих, това няма да ти простя!
В този миг полицейският комендант се наведе над ложата си и извика на стоящите около него мъже.
— Бързо на манежа! Хванете престъпника! Сложете му белезници! Откарайте го в затвора!
Преоблечените детективи се спуснаха към манежа.
— Назад — извика Латур, в състояние близо до лудост. — Да не сте посмели да докоснете този човек. Той е мой. Позорът на нашето семейство! Петно върху нашето име! Умри! А, искаш да избягаш! Подли злодейо, там е полицията, а тук твоят син, който държи ножа готов, за да те унищожи. Върви в пъкъла! Ти ме направи отцеубиец!
В това време Председателя се озърташе, за да избяга. Цялата сцена не трая повече от минута. Той скочи от малката сцена на манежа, като разчиташе да се скрие в навалицата и да избяга, но синът му го настигна. Председателя спря. Той вече не можеше да избяга, тъй като там бяха тайните агенти, готови да го хванат. Тогава се сви като тигър за скок и се хвърли към сина си. Смяташе да го повали. Ножът блесна във въздуха. Председателя вдигна ръце нагоре, завъртя се около себе си и падна. Кръв рукна от раната на гърдите му. До него лежеше ножът. В следния миг агентите се спуснаха върху него и като видяха, че е още жив и ги гледа със зъл поглед, поставиха му белезниците.
Латур, обаче, се върна на сцената. Той вече не се озърташе, не погледна и ранения, а падна на колене пред Мадлен:
— Сбогом, мило момиче. Пътищата ни трябва да се разделят. Отцеубиецът вече няма право да седи близо до теб, чистата. О, не ме забравяй, Мадлен, спомняй си винаги, че съм те обичал, толкова истински и вярно, колкото въобще е възможно един мъж да обича една жена. Че те обичах, въпреки че любовта ми е безнадеждна. Нека другият, комуто ще принадлежи сърцето ти, бъде щастлив с теб и ти с него! И когато станеш щастлива съпруга и живееш доволна в кръга на твоите близки, спомняй си понякога за мен, спомняй си за нещастния палячо, под чиито шутовски дрехи туптеше сърце, изпълнено с любов към теб!
Той хвана ръката на Мадлен и я целуна. Скочи и се спусна като подгонен към своята гримьорна. Там облече дълго палто, което напълно покриваше шарените му дрехи. Изчисти си грима, захвърли малката бяла шапка и наложи обикновената. След това се втурна към изхода.
Когато отвори външната врата, пред него стоеше Роберт Естерхази. Момчето беше навлякло набързо едно палто и беше нахлупило шапка.