Естерхази не отговори, но една особена усмивка заигра по устните му. Той знаеше, че изходът от този дуел не може да бъде съмнителен. Майорът се сбогува набързо с Габриела, след като я настани в един файтон, с който тя си отиде вкъщи. Щом пристигна у дома си, отмъстителната жена съблече разкошната си копринена рокля и махна всички скъпоценности. Сложи си една скромна, почти бедна рокля, върза си забрадка, каквато носят само простите жени, и се постара да прикрие разкошните си черни коси. След това отиде на улица „Монроа“, където живееше Християн с майка си и където се беше приютила и графиня Натали. Времето минаваше. Преоблечената жена все още седеше на своя пост. Тя чакаше с търпение, свойствено само на ангелите и на жените, които жадуват за отмъщение. Настъпи вечер, смрачи се. Габриела Пей все още беше на поста си.
Изведнъж тя трепна — очите й добиха див израз на победител.
— Най-сетне — промърмори тя, — най-сетне, на работа!
От къщата на Християн Естерхази излезе малката Виктория. Детето, облечено с червено палтенце, държеше в ръката си едно шише и вървеше бавно. Като се обръщаше на всички страни, с детско любопитство, то се запъти към една аптека, която се намираше в ъгъла на улица „Монроа“. Но преди още да стигне аптеката, чу, че някой го извика по име.
— Виктория, малка Виктория, чакай мъничко. Момиченцето се обърна и видя една скромно облечена жена.
— Не мели познаваш, Викторина? — попита жената.
Детето поклати отрицателно глава.
— Нали ви бях съседка, когато по-рано живеехте в малкото белгийско градче?
Четиригодишната Виктория погледна изпитателно чуждата жена и вдигна рамене.
— Значи, наистина не можеш да ме познаеш? Къде отиваш?
— Там, в аптеката — отговори Виктория, — трябва да взема лекарство, което докторът предписа на добрата леля Естерхази. Малката имаше предвид майката на Християн.
— Виж ти, чудесно — зарадва се непознатата. — Ще дойда с теб до аптеката. Докато аптекарят приготви лекарството, ще те заведа в една сладкарница, да си избереш нещо хубаво.
Това прозвуча твърде примамливо за Виктория. Но тя си спомни, че майка й беше забранила да върви даже само няколко крачки с чужди хора, а също тъй и да приема каквото и да било от тях. Майка й беше разказала, че в Париж има вълци, които отвличат малки деца и ги изяждат. Ах, клетата Виктория, колко права беше майка й. В Париж действително има вълци и ти си попаднала тъкмо на един от тях…
— Хайде бързо — настоя жената, без да обръща внимание на отказа на детето. — Ще те заведа на аптеката, а след това ще се почерпим. Какво предпочиташ, една паста или едно зайче със стафиди вместо очи?
— По-добре едно зайче — изчурулика Виктория, чиито принципи толкова скоро бяха разколебани.
Тя се остави Габриела да я отведе.
В аптеката аптекарят каза, че лекарството за графиня Естерхази ще бъде готово след половин час.
— Хайде сега — каза Габриела и повлече момиченцето след себе си. — Ще отидем при най-добрия сладкар. Той живее малко по-далечко, но ти и без това трябва да чакаш за лекарството. Да вървим.
Виктория чувстваше, че престъпва забраната на майка си и сълзите бяха на очите й, но през тях тя мислено виждаше вкусното зайче с очи от стафиди и продължаваше да върви.
Човешката слабост, колко рано се проявява тя! В по-късна възраст един портфейл с банкноти или червените устни на хубава жена ни въвеждат в изкушение, а за детето е достатъчна една курабия, за да тръгне по грешния път, който води към нещастието.
Габриела зави с жертвата си по ул. „Мадона“. Тя се намира в Латинския квартал и е една от най-компрометираните улици.
— Но тук не е хубаво — каза Виктория, като видя мрачните, мръсни, подобни на казарми къщи. После разтреперано добави: — Предпочитам да се върна при мама.
— Да, разбира се, мило момиченце аз сама ще те заведа после при майка ти и ще те извиня, че си се забавила, но най-напред нека си изядеш зайчето.
Габриела спря пред висока къща на пет етажа с номер 370.
— Почакай мъничко — каза тя, — ще донеса сладкиша от сладкарницата и веднага ще се върнем. Но не мърдай от тази врата, докато не се върна.
Габриела изчезна, а малката плахо се дръпна от тъмния и неприветлив вход, тъй като покрай нея минаваха пияни мъже, нагиздени проститутки и парцаливи хора, които й вдъхваха страх й отвращение.
Жената не се забави много. Тя се завърна, като носеше в ръце едно сладко, зайче, дори не едно, а две.
— Виждаш ли, моето момиченце — потупа я по бузката тя, — донесох ти зайчета, но сега и ти трябва да ми направиш една услуга. Ела с мене в тази къща, тук живее една позната жена, която има болно дете. Като ти купувах зайчето от сладкарницата, се сетих, че и то ще се зарадва много, ако му занесем такова зайче, и затова купих още едно. Ела с мене, ела да зарадваме болното дете.