Когато тежко болен се бори със смъртта, сестрите от „Светият кръст“ са при леглото му. Те се грижат за него, наместват го в леглото му с внимателните си ръце и го подготвят за смъртта, когато лекарите са губили всяка надежда и болният се нуждае от лекар за душата си. Никаква заразна болест не е в състояние да уплаши тези благодетелни жени и да ги възпре от изпълнението на дълга им. По време на епидемиите, които по различни времена са върлували в Париж, те са се проявявали като героини. Без да се замислят, са влизали в заразените от холера къщи и са се грижили за болните, докато дори и най-близките им роднини, ужасени, страхливо са побягвали. А когато през 1870 година по бойните полета на Франция са лежали в кърви под открито небе хиляди хора, разкъсани от куршуми или снаряди, пак бели фигури като ангели от небето са се движили между ранени и убити и прибирали всички, у които още имало живот й дъх. Не една сестра от „Светият кръст“, засегната от заблуден куршум, е умряла геройски, не за родината, а за оная висша духовна родина, която трябва да обедини всички народи в царството на любовта към ближния.
Но който иска да разбере истинската същност на обитателките на този манастир, нека запита бедните и страдащи парижани. Който е гладен, нека похлопа на вратата на „Светият кръст“ — там той е сигурен, че ще бъде нахранен! Който е уморен, нека отиде в манастира, там ще намери чисто легло, а когато го измъчват душевни страдания и угризения на съвестта и се нуждае от духовна подкрепа, нека коленичи пред олтара в малката църква и утешен и подкрепен ще си отиде възроден.
Затова парижани обичат монахините от „Светият кръст“.
Зимата още веднъж се беше завърнала с пълна сила, тъкмо когато хората смятаха, че вече са се отървали от суровата гостенка. Буря засвири из парижките улици и настъпи силен студ. Една фигура, облечена в траурни дрехи, дръпна звънеца на манастира. Старата порта се отвори отвътре и сестра-вратарка попита гостенката какво желае.
— Искам да говоря със сестра Матилда, игуменката на манастира.
— Влезте — отдръпна се вратарката, — не стойте вън на бурята. Не вярвам, обаче, да можете сега, в този късен нощен час, да говорите с игуменката, тъй като тя или вече си е легнала, или пък е в своята килия и се занимава с манастирската кореспонденция, а тогава не бива да я смущаваме.
— Занесете й моля, тази карта — подаде й гостенката нещо.
Вратарката повдигна фенера, който държеше в ръката си, и освети лицето на нощната посетителка. Какво хубаво, пълно с достойнство бледо лице! Колко страдания и мъка бяха оставили по него своя отпечатък…
— Влезте за момент във вестибюла — предложи вратарката, като посочи едно добре отоплено помещение с колони.
Посетителката се облегна на една колона и горящите й очи разсеяно се зареяха из помещението.
— Това е, значи, краят — пошепна тя с тих, възбуден глас. — Скоро зад мен ще се затворят вратите на тоя манастир и моят живот, който започна с толкова надежда, ще завърши в тишина, еднообразие и безнадеждност, докато дойде смъртта като избавителка. О, да дойдеше днес, да дойдеше в този миг — изхлипа жената в изблик на скръб, — бих я посрещнала с радост. Само едно желание имам, едно-единствено — да ме погребат до малкото гробче, където лежи моето мило детенце, моята малка Виктория.
Вратарката се завърна. Тя загледа посетителката с известно учудване и страхопочитание.
— Игуменката ви моли да отидете при нея — съобщи тя. — Елате, аз ще ви водя.
Двете преминаха по широки, варосани каменни стълби, след това по един дълъг коридор, докато най-сетне вратарката спря в края, пред вратата на една килия:
— Влезте. Това е килията на игуменката.
В същия миг вратата се Отвори, две бели ръце се протегнаха, прегърнаха посетителката и я дръпнаха в дългата, скромно обзаведена стая. Тя се облегна на гърдите на една слаба, висока монахиня, чието изразително младо лице беше заобиколено със сиви коси.
— Ти ли си наистина? — отдръпна се за миг сестра Матилда, игуменката на манастира „Светият кръст“. — Дойде ли най-после при мен? Знаех, че един ден ще дойдеш, не се съмнявах, че ще разбереш нищожеството на света и ще почувстваш нужда да разкриеш сърцето си пред мен. И тъй, добре дошла, скъпа приятелко от детските години, графиня Натали Естерхази, както те наричат миряните. За мен, обаче, ти си само Натали, другарката в игрите на моето детство, довереницата на младините ми. Често, о, твърде често, мислех за теб!