— Да! Натали! — отговори бледата, убита от скръб жена. — Аз съм все още твоята Натали, но не ме наричай вече графиня Естерхази, това име ми напомня за ужасната ми съдба.
— Значи не си била щастлива със съпруга си? — учуди се игуменката, като заведе приятелката си до една дървена скамейка и грижовно я настани да седне до себе си. — Спомням си времето след годежа ти. Едва ли имаше на света по-щастлива, по-изпълнена с надежди годеница от тебе…
— Щастливата годеница се превърна в една нещастна съпруга — оброни печално глава Натали. — Ах, Матилда, нямаш представа, какво преживях и колко страдам… Не исках да вярвам, като ми казваше, че земното щастие никога не е трайно и че гради върху пясък оня, който напълно се доверява на друг човек. Всичките ми надежди останаха излъгани. Мъжът ми изневери и ме напусна. Той живее с една недостойна жена. Синът ми, съблазнен от жаждата за приключения, избяга и е нейде в чужбина. А моята четиригодишна дъщеря, моята скъпа Виктория, Господ прибра при своите ангели. Ах, тя още приживе беше ангел…
Горещи сълзи бликнаха от очите на Натали, а игуменката, обхваната от дълбоко състрадание, стисна тихо и сърдечно ръцете й.
— Клета приятелко — прошепна тя. — Какво ти е минало през главата, колко страдания си понесла! Но обърни се към Бога, той ще ти изпрати утеха на сърцето, спомни си за страданията на нашия спасител, помисли за мъките, които е претърпяла майка му, като е гледала сина си на кръста!
— Сега съм сама на този свят — продължи Натали със задавен от сълзи глас. — Нямам нищо, за което да милее сърцето ми. Уморена съм от борбата и само едно желание изпълва гърдите ми. Търся място, където на спокойствие да дочакам времето, когато Бог ще ме повика.
— Вече си на това място — прегърна я игуменката. — Вратите на този манастир са отворени за тебе и ние сме готови да те наречем наша сестра. Графиня Естерхази, питам те, изпита ли се искрено сама, чувстваш ли силата, необходима, за да се отречеш веднъж завинаги от този свят и никога да не се върнеш вече в него, при неговите лъжливи радости?
— Да, чувствам тази сила — отвърна немощно нещастницата.
— Умряла ли е напълно в сърцето ти любовта към онзи недостоен мъж? Не се ли страхуваш, че може някога отново да се съблазниш от желанието да го видиш и да му станеш жена и другарка?
— И от това не се боя! Обичах този човек, но той ми изтръгна сърцето от гърдите и го стъпка в краката си. Любовта ми се превърна в презрение.
— Това е единственото оръжие, което може да убие любовта — отрони игуменката с болка. След това сложи ръце върху главата на Натали.
— Добре дошла, сестро Натали — каза тържествено тя. — Тук при нас, при сестрите от „Светият кръст“, твоята душа ще оздравее, ще намериш утеха и ще облекчаваш и лекуваш страданията на другите, щом твоите собствени са неизлечими.
— Неизлечими! — прошепна Натали.
— Искаш ли веднага да останеш тук, още тази нощ?
— Да, оставам при вас. Дай ми монашеско облекло и ми отреди килия. Скъсвам със света…
Игуменката натисна копчето на звънеца. Вратарката влезе.
— Посочете на новата сестра от „Светият кръст“ една килия. Послушницата, сестра Натали, нека дойде за утринната в параклиса.
Натали се наведе и целуна ръка на игуменката. След това вратарката я заведе в една от ония скромни килии, в които няма нищо друго, освен кораво легло, стол, прибори за миене, разпятие и столче за молитва. Това беше достатъчно за отказалата се от живота нещастна графиня Естерхази, жената на черния майор.
В двора на затвора „Сен Лазар“, в който затварят проститутките, царуваше голямо оживление. Високите стени, които го ограждаха, видяха още веднъж сцената, която често са виждали и пак ще виждат, но която си остава една тъжна и еднакво унизителна за човека сцена. Около двадесет жени в сиви дрехи стояха на двора наредени в дълга редица. Всяка от тях с късо отрязани коси и с неприятен, запуснат вид, държеше в ръце по едно вързопче. И всяка поглеждаше мрачно към една голяма черна кола, която стоеше приготвена в средата на двора. Прозорците й имаха решетки. До колата стояха четирима войници със затъкнати ножове, а зад жените вървяха няколко въоръжени слуги.
Желязната врата на затворническия двор беше заключена, така че без разрешение на ключаря никой не можеше нито да влезе, нито да излезе. На десетина крачки от жените стоеше директорът на затвора „Сен Лазар“, зает в оживен разговор с двама елегантни господа в цивилно облекло.