31.
„Черната Мария“ се намираше доста далеч от хавърското пристанище, там, където морето вече се чувства и вълните са високи и бурни. Депортационният параход беше готов да отплава. От грамадните му комини се издигаха облаци дим. Котвите му бяха вече вдигнати, но въпреки това капитанът беше получил заповед да чака още един пътник.
Най-сетне на брега, на специално поставения стълб, се издигна черен флаг, сигнал, че очакваният пътник е пристигнал. Капитанът се обърна към кормчията:
— Вземете трима-четирима моряци и слезте на брега. Та има една важна затворничка, която трябва да бъде пренесена на Дяволския остров. Подпишете квитанциите на войниците и се върнете колкото може по-бързо със затворничката, за да успеем да излезем в открито море. Страх ме е, че ще излезе буря, а не бих желал тя да ни завари близо до сушата. В открито море „Черната Мария“ може спокойно да бъде блъскана от вълните и нищо няма да й се случи, но толкова близо до скалите на френския бряг е опасно.
Кормчията кимна с глава, погледна сивото небе и се съгласи с началника си. Спусна една лодка и заедно с трима моряци скочи в нея. Тъкмо преди да потеглят, се сети, че може да му потрябва и едно момче за свръзка и извика:
— Роберт, юнгата, да дойде с нас. Бързо, че нямаме време.
;: Роберт се спусна сръчно по въжената стълба и скоро бе до кормчията в лодката, която се клатушкаше като черупка.
— Готово! — изкомандва кормчията. Въжетата бяха откачени, греблата заработиха и малката лодка се спусна през вълните.
След четвърт час беше вече на брега.
Тук на завет зад една скала стояха офицер и четирима войници, а в средата им се намираше жена, облечена в сивата униформа на затворниците от „Сен Лазар“. Лицето й не можеше да се види, тъй като тя го закриваше с голяма носна кърпа и не поглеждаше никого и нищо… Офицерът подаде мълчаливо лист хартия. Това беше удостоверението, което капитанът на „Черната Мария“ трябваше да подпише, че е получил затворничката, която трябваше да откара на Дяволския остров. Кормчията сложи хартията на скалата и подписа документа, след като прегледа набързо съдържанието му.
— Значи двадесет години на Дяволския остров — промърмори той. — Осъдена за убийство. Страх ме е, че няма да се върне. Как се казва. Фернанда Турвил, само двадесетгодишна! Ако екваториалното слънце и треската я пощадят; все пак ще бъде четиридесетгодишна, когато отново ще има право да види хората и света… Ето ви документа, господин поручик. Свършихме, затворничката вече е моя!
Той се приближи до нещастницата, която още по-силно притисна кърпата до лицето си и й каза с малко ироничен поклон:
— Госпожо — или госпожице, не знам как собствено да ви наричам, бъдете тъй добра, да се качите с мен в лодката.
Затворничката се запъти бавно към нея. Без да погледне никого, тя седна на предното място. Моряците разгледаха нещастницата с явно любопитство. Роберт не можеше да се сдържи и да не я погледне крадешком. Но и той не успя да види лицето — кърпата го закриваше, а пък и жената беше навела ниско глава. Момчето искрено й съчувстваше. Това, което беше чувал за Дяволския остров, беше толкова страшно, че не можеше да разбере как хората не търсеха смъртта, като се хвърлят доброволно в морето, ами оставяха да ги завличат в този земен ад.
Лодката се отдели от брега. „Черната Мария“ изсвири и с това даде сигнал да побързат, защото беше вече време да отплава. Кормчията управляваше лодката и подканяше моряците да гребат, колкото може по-здраво.
— Седни до затворничката! — заповяда той на Роберт. — И си отваряй очите, защото нищо не се знае. Понякога тия ги прихваща да направят някоя морска баня и предпочитат студената вода пред горещината на Дяволския остров.
Роберт седна мълчаливо до нещастницата. Лодката бързо, пореше вълните, но едновременно с нея от брега се отдели ветроход, който като че ли се надбягваше с лодката на „Черната Мария“.
В него се намираха хората на Анри, които имаха за цел да спасят мнимата Фернанда и да я заведат на развратника, който я очакваше в Париж. Доста време преди лодката да стигне „Черната Мария“, ветроходът вече кръстосваше наблизо до нея. Това не направи впечатление никому, тъй като в Хавър винаги имаше доста любопитни хора, които искаха да видят парахода на престъпниците и наемаха някаква лодка, за да могат да присъстват на заминаването и да наблюдават всичко отблизо. Тъй че капитанът на парахода не обърна кой знае какво внимание на ветрохода и напрегнато следеше приближаването на неговата лодка, която му караше най-важната затворничка. Тя приближи „Черната Мария“, опря се о борда й. Спуснаха въжената стълба, за да може затворничката да се изкачи по нея. Беше се смрачило, нощта настъпваше. Хората долу в лодката изглеждаха като сиви сенки, особено облечената в сиво нещастница, която се изправи с нещо призрачно в себе си.