Двама моряци държаха въжената стълба, за да стои опъната, а третият, с помощта на кормилото, се стараеше да държи лодката колкото се може по-близо до парахода. Кормчията се изкачи пръв. Веднага след него тръгна затворничката. А непосредствено зад нея вървеше Роберт, комуто беше заповядано да я следи. Ветроходът нахално се приближи до лодката. В него се виждаха двама мъже. Единият имаше абордажна кука. Затворничката беше стигнала до средата на люлеещата се въжена стълба. Кормчията смяташе, че вече я е довел на кораба.
— За убийство, двадесет години на Дяволския остров — докладва той на капитана. — Казва се Фернанда Турвил.
В същия миг се разнесе ужасен вик. Кормчията се обърна. Затворничката беше изчезнала.
— Тя скочи в морето — извика юнгата Роберт. — Нещастницата потърси смъртта си в океана!
Устните на кормчията избълваха страшна ругатня. Във водата, на около двадесет крачки от лодката, се виждаше жената, която се бореше с вълните.
От ветрохода бързо й хвърлиха въжето с куката, а човекът, който го държеше, се опита да я хване за дрехите. Не успя. Вълните я тласкаха все по-далече и по-далече. За нещастие вятърът се обърна в противоположна посока, така че ветрилата трябваше да се обръщат.
Нещастницата се бореше отчаяно със стихията. Тогава сред шума на парахода и бученето на вълните се дочу глас:
— Аз ще я спася и ще я доведа или сам ще се удавя!
И Роберт се хвърли в морето.
От борда на „Черната Мария“ се разнесе сърцераздирателен вик. Латур беше отчаян, като видя в каква опасност се намира неговият любимец.
Цяла минута Роберт беше скрит от пяната на вълните. След това той се появи на повърхността и всички видяха, че момчето е отличен плувец. Не след дълго то настигна мятащата се сред вълните жена, която беше почти удавница. Като не можеше да плува, тя се мъчеше чрез усилени движения поне да се задържи над водата, ала мокрите й дрехи я теглеха бавно, но сигурно надолу.
— Помощ! — извика тя немощно. — Помощ, потъвам!
В това време Роберт я настигна.
— Не се отчайвайте, нещастнице — обнадежди я той, — аз ще ви държа над водата, докато ни се притекат на помощ.
Той прегърна изтощената жена и я вдигна над водата, като плуваше само с крака. Лицето му беше съвсем близо до лицето на онази, която искаше да спаси. Тогава, между бушуващите вълни и надвисналото сиво като олово небе, се разигра покъртителна и трагична сцена. Щом жената погледна лицето на своя спасител, тя нададе ужасен писък. Той изразяваше изненада, ужас, неописуем страх. Това беше писък на човек, който се намира на прага на лудостта.
— Роберт! — извика нещастницата, като притисна по-силно своя спасител. — Роберт, моят син, моето загубено дете… ти си… ти си пак при мен… Детето ми, моето дете… о, Боже, възможно ли е, истина ли е това?
— Мила, мила, любима майко! — извика треперещото момче. Значи тебе съм спасил!
— Да, аз съм, аз съм твоята майка. Но, умолявам те, Роберт, по-добре ме остави да потъна. Спаси себе си, защото, ако ме спасиш от вълните, аз ще бъда хиляди пъти по-нещастна, отколкото ако се удавя!
— Майко, майко, ти ли си затворницата? Ти ли си заточена на Дяволския остров? Тебе ли очакват на борда на „Черната Мария?“ Тебе ли ще закарат на убийствения остров? О, майко, кажи ми, кажи ми, кажи ми бързо, как стана това, как можа да стане това страшно нещо?
— Една смяна, сине мой, една комедия, която играх заради друга… но не, не заради другата… Тук пред опасността, в тази минута, която, може би е последна, ще ти кажа истината. Жаждата за отмъщение ме накара да се замеся в тази престъпна игра. Желанието да отмъстя на баща ти, Роберт, на твоя баща, който докара всичките ни нещастия… Ах, не мога повече…чувствам, че губя съзнание… ужасно… Ветроходът, който трябваше да ме спаси, стои на същото място, а оттам се задава лодката на парахода… Роберт, още веднъж, те моля, пусни ме да се удавя, а ти бъди благословено, мое дете, спаси се и живей щастливо!
Но момчето стисна още по-здраво давещата се жена, очите му светнаха, а по лицето му се изписа истинска мъжка смелост.
— Майко, не бива да умреш, мила майко, трябва да живееш, за да мога да изкупя пред теб вината си. Аз чувствам, че причината за цялото нещастие съм аз, който безразсъдно те напуснах, откъснах се от тебе, заблуден от жаждата за приключения.
Но майката не отговори. Тя беше загубила съзнание. Роберт чувстваше, че силите му го напускат. Ръцете му бяха отмалели. Главата му бучеше, ушите му шумяха, песента на вълните започна да го опива като силно вино.