— Майко — изхриптя той с отмалял глас, — майчице, желанието ти се сбъдна, ти ще лежиш на дъното на морето, но и аз ще дойда с тебе!
Ръцете му бавно отпуснаха тялото на жената. Вълните вече разделяха майката от сина, но в това време лодката наближи и върху тях бе хвърлена мрежа.
— Изтеглете ги! — чу се гласът на Латур, който сега управляваше кормилото и благодарение на когото лодката успя да стигне навреме. — Внимателно, да не ги нараните, трябва да ги занесем на борда живи.
Мрежата с хората се вдигна бавно нагоре. След секунда Роберт и майка му се намираха в лодката. Тя запори вълните и се отправи към парахода.
Графиня Натали Естерхази беше изкачена в безсъзнание на борда на „Черната Мария“ и в безсъзнание я захвърлиха долу в едно тъмно помещение, когато се увериха, че още не е умряла. Никому и през ум не мина да се погрижи за нея. Какво значение имаше дали сега ще умре нещастницата или след няколко години на Дяволския остров! Тя и без това беше осъдена на бавна, мъчителна смърт! Но за Роберт положиха най-нежни грижи. Латур беше наредил да го занесат в неговата кабина. Сложи го на койката и започна да го свестява. Скоро усилията му се увенчаха с успех. И топлият грог, който му наля в устата, му помогна. Момчето бавно отвори очи. В този момент параходът изсвири и тръгна.
„Черната Мария“ напусна Хавърското пристанище и заплава към южноамериканския бряг, като отнасяше своите нещастни пасажери към страната на отровните блата и мълчаливите остри канари, към страната, която се нарича Френска Гвиана.
По движенията на парахода Роберт забеляза, че е тръгнал. Той бавно се изправи и се озърна в малката кабина. Когато се увери, че е само с Латур, той хвана ръцете на бившия клоун и горещи сълзи потекоха от очите му.
— Чичо Латур — пошепна той трескаво възбуден, — чичо Латур, знаеш ли кого спасих от вълните?
Клоунът поклати отрицателно глава.
— Една затворничка — каза той равнодушно. — Наистина нямаше нужда, моето момче, да се излагаш на такава опасност, защото за нея щеше да бъде, може би, по-добре, ако се беше удавила.
— О, чичо Латур, ти нямаш представа, коя е тази затворничка!
. — Познаваш ли я?
— Това е майка ми — прошепна Роберт.
— Милостиви Боже, майка ти ли?
— Да, това е графиня Натали Естерхази, съпругата на черния майор. На Дяволския остров ще я мъчат двадесет години!
Настана дълбока, продължителна тишина. Роберт разплакан се тръшна на възглавницата, а Латур стоеше като вкаменен. Но след малко бившият клоун сложи ръка върху пламналото чело на момчето и като погали разплаканото му лице каза:
— Не плачи, Роберт, сега знам вече, че тъкмо божието провидение ни докара на борда на „Черната Мария“. Ти и аз сме предопределени да спасим майка ти от бавната смърт на Дяволския остров, когото наричат земен ад!
— Да, ще я спасим — закле се Роберт, като вдигна ръка нагоре. — Да, ще я спасим и тогава ще знам, че съм изкупил вината си към нея.
32.
Клотилда Боазльо прекара мъчителни дни. Тя не знаеше какво е станало с любовника й и не можеше да си обясни къде беше изчезнал Маврус Ленски. Той беше напуснал внезапно квартирата си в Париж. Вратата беше заключена, а една бележка съобщаваше, че къщата се дава под наем. Парижкият художник на мъртъвци беше изчезнал без да остави следа. Не беше драснал поне два реда на Клотилда, за да я осведоми къде отива. При неговата чудновата и капризна натура не беше неочаквано едно внезапно заминаване и Клотилда нямаше особена причина да се безпокои. Беше се случвало Маврус Ленски, след като беше говорил, че ще прекара следващите няколко месеца в Париж, да замине на другия ден за Италия. Но този път изчезването на любимия човек се видя на Клотилда много загадъчно. Причината за това беше обстоятелството, че едновременно с изчезването на художника, мъжът й, генерал Боазльо, проявяваше някакво особено тайнствено злорадство. Никога по-рано той не е бил толкова любезен, толкова внимателен, толкова рицарски учтив, както сега.
Обедът свърши, Боазльо захапа хаванска пура, а генералшата допи чашата си със сладко вино. Тя понечи да стане и да се оттегли в стаята си, но генералът неочаквано я спря:
— Мила Клотилда, ще ти бъда много признателен, ако постоиш още малко при мен.
Червенокосата жена погледна учудено съпруга си. Почти цяла година той не беше изявявал подобно желание. Изглеждаше даже, че той избягва оставането насаме с нея. Без да промълви нито дума, тя отново седна на дивана, а след минута той се настани до нея. Опита се да я прегърне през кръста, но не му се удаде, тъй като Клотилда бързо се отдръпна и седна на другия край.