— Мила Клотилда — започна генералът пак, — мисля, че е време да си изясним отношенията. Цялото ти държание ме кара да мисля, че вече не ме обичаш.
— Извинявай, че съм принудена да те прекъсна — спря го генералшата, — но що се отнася до любовта ми, ти нищо не си загубил, защото никога нищо не си притежавал!
— Откровена си, обаче, трябваше да ми го кажеш преди да застанем пред олтара.
— Такива работи не се изричат, те се оставят да бъдат забелязани. А който има по-тънък ум, веднага усеща, дали го обичат или не.
Жената изрече това доста възбудено. За да се успокои, тя посегна към сребърното подносче, на което имаше цигари, и взе една от тях. Генералът любезно й поднесе огън.
— Благодаря — кимна студено Клотилда и прибави. — С това поне ми показваш, че имаш огън.
— О, Клотилда, не бъди несправедлива — повиши възбудено глас Боазльо. — Моето сърце винаги е горяло за теб. И днес то те обича, но ти винаги посипваш пепел, за да угасиш пламъка. Да говорим откровено. За мен ти не беше блестяща партия. Дъщеря на руска аристократка, беше все пак бедна. Срещнахме се в Монте Карло, на игралната маса. Майка ти постоянно седеше там. И аз често правех жертви, но не с намерение да печеля, а само да се развличам. Ти стоеше зад стола на майка си. Красотата ти ме заинтересува, запознах се с вас, ухажвах те и един ден ти предложих ръката и сърцето си.
— А аз ти казах, че обичам другиго и даже ти го показах, тъй като беше с нас в Монте Карло…
— За художника ли ти е думата? — сепна се Боазльо й в очите му блеснаха светкавици. — Тогава въобще не го взех за сериозно, тъй като един мазач на бои не може да бъде съперник на един генерал от френската армия.
— Лъжеш, приятелю — възрази студено Клотилда, — този човек беше за теб сериозен съперник и сега е такъв.
— Прелестна Клотилда — изсмя се Боазльо. — Твоята откровеност ме възхищава. Още една чаша вино?
— Не, благодаря! Продължи, моля те, със своите спомени от Монте Карло.
— Сега ще трябва да засегна една неприятна тема — Боазльо изтърси пепелта от пурата си. — След като получих този отказ от теб, те обикнах още повече. Твоята съпротива ме дразнеше и реших на всяка цена да я сломя. Седмици наред водих войната без никакъв успех, докато най-сетне един щастлив случай ми дойде на помощ. Един ден ти се разхождаше в парка на Монте Карло, уж сама, но аз видях добре, че човекът, който още тогава беше известен с това, че рисува трупове, е с тебе. Въпреки това реших да не оставям майка ти, шармантната руска княгиня сама, защото се канеше да заложи на рулетка последната хилядафранкова банкнота. Не съм се молил често на Бога, но тогава, скъпа Клотилда, го направих. И знаеш ли, каква молба отправих към небесната канцелария? Да остави жената на княз Розимов да загуби и тази своя последна хилядафранкова банкнота. Небето изпълни молбата ми. Крупието прибра грациозно последните пари на майка ти, след което тя продължи да седи бледа като платно в своето кресло. Аз се наведох над нея и извадих заедно с носната си кърпа, която пуснах в полата й, и един добре натъпкан портфейл. Съгласно закона на тежестите, портфейлът падна, разбира се, също в полата й.
— Колко са? — запита ме тихо тя.
— Толкова, колкото струва дъщеря ви — й отговорих.
Тя отвори портфейла, взе една от моите хилядафранкови банкноти и я сложи на червено.
Докато топката се въртеше, успя да ми каже:
— Ще получите дъщеря ми, генерале… ох, спечелих!
— Да, спечелих! — повторих и аз.
И двамата имахме право. Същата вечер, след един навярно доста сериозен разговор с майка си насаме, ти стана моя годеница, Клотилда, а майка ти, със стоте хиляди франка, които й дадох, изтръгна от банката почти един милион.
— Значи, си ме купил за сто хиляди франка, генерале — полюбопитства равнодушно Клотилда, на която този разказ, изглежда не направи никакво впечатление.
— И си въобразяваш, ако смея да попитам, че с тези сто хиляди франка си осигурил и моята любов и вярност? Лъжеш се, приятелю! Купил си само това, което можех да пожертвам заради майка си. Тялото си, което тя ми беше дала, ала чувствата ми не бяха за продан!
— Значи, те принадлежаха, както и по-рано, на художника? — запита хладнокръвно Боазльо.
— Да!
Това „да“ беше твърдо, сурово, и беше равносилно на обявена война.
— Значи, срещала си се пак с Маврус Ленски в Париж!
— Да!
— Значи, още го обичаш?
— Да! — Мога ли да попитам, дали и тук, в Париж, си давала на този гениален художник същите права, които изглежда имаше тогава в Монте Карло?