— Не, защото тогава той още нямаше такива права.
Настъпи малка пауза в този странен разговор между двамата съпрузи. Изглежда, и двете неприятелски страни се готвеха за решителен удар.
— Скъпа моя Клотилда — промълви най-сетне Боазльо, — ще ти отправя една молба и разчитам да бъде изпълнена. В Париж започва да се говори за нашите обтегнати отношения. Аз държа на общественото си положение и няма да позволя тези слухове да се разпространяват. Трябва, така да се каже, да ги задуша още в техния зародиш. Трябва да излъжем хората и това най-лесно ще постигнем като се показваме заедно. Ще бъдеш ли тъй-добра да дойдеш днес с мен да направим една разходка с шейна? Вън има чудесен сняг. Напоследък ти подарих една елегантна шейна и два хубави коня. Да използваме случая и да направим една разходка из Булонската гора.
— Желанието ти е за мен заповед, приятелю — каза Клотилда, — и аз съм на мнение, че не трябва да оставяме хората да надзърнат в домашните разправии. Дай ми пет минути време, за да се приготвя.
Тя стана и излезе от стаята.
Генерал Боазльо хвърли пурата си пред отворения прозорец. Сега, когато беше сам, целият му сдържан гняв избухна.
„Значи, тя ме е лъгала — помисли си той, — продължила е любовните си отношения с художника… Добре… Ще видим… Тя ще научи как си отмъщава Боазльо…“
Вратата се отвори и Клотилда влезе. Колко хубава, колко очарователна изглеждаше тази жена в разкошния зимен тоалет! Един къс жакет от скъпи кожи загръщаше тялото и подчертаваше чудесно оформения й бюст. Върху буйната й червена коса беше кацнала баретка с разперена бяла птица. Докато слагаше подплатените с кожа ръкавици, се обърна към Боазльо:
— Ето ме, приятелю, шейната готова ли е?? — Да, чака ни.
Съпрузите излязоха от стаята. Малко след това седнаха в елегантната шейна, карана от кочияш, цял увит в кожа, живо олицетворение на мълчаливата услужливост.
Шейната се понесе по парижките улици и скоро навлезе в снежните алеи на Булонската гора, пълна с елегантен парижки свят, дошъл да се порадва на чистия зимен въздух. Тук, обаче, тя зави в по-усамотени алеи и преди Клотилда да усети какво става, гората вече беше далеч зад тях и те полетяха из пусто шосе.
— Но къде ме водиш, генерале? — огледа се младата жена. — Да нямаш намерение да ме убиваш? В такъв случай трябва да те предупредя, че нося у себе си пълен револвер с шест куршума!
Генералът се изсмя, като че ли Клотилда му беше разказала забавна шега.
— Да те убия? — извика той. — Забрави ли, че те обичам?
— Но защо тогава напуснахме Париж?
— Сега ще видиш!
В здрача на късния следобед се появи една голяма каменна къща. Шейната спря пред вратата й.
— Да слезем! — предложи сухо генералът.
— Защо? Искаш да ме вкараш в тази самотна къща ли?
— Преди малко ми отговори с едно такова откровено „да“, че аз се чувствам задължен да последвам примера ти. Да, имам намерение да влезем в тази къща, защото искам да ти дам възможност да видиш един човек, от когото много се интересуваш, към когото винаги си била много благосклонна, както по-рано, тъй и сега.
— Кой е този човек?
— Маврус Ленски, парижкият рисувач на трупове.
— А каква е тази къща?
— Лудница!
Клотилда скочи от шейната.
Гордо изправена, без следа от страх и вълнение, тя се запъти към вратата на мрачната къща.
— Значи не знаеш, че твоят приятел Ленски е полудял? — прихвана я под ръка любезно генералът. — Не е никак чудно; Художникът на трупове най-сетне е полудял, той винаги е бил предразположен към това.
— Има лудници — възрази Клотилда, като гледаше проницателно генерала, — в които се намират и умствено съвсем здрави хора. Тяхното предназначение е да накарат тези хора да полудеят.
Генерал Боазльо не отговори. Само почука на вратата. Тя се отвори, без да се вижда портиер. Съпрузите влязоха. Намериха се в един мрачен вход, от който водеше нагоре извита стълба. В подножието й генералът натисна копчето на електрически звънец. След няколко минути се появи елегантно облечен слаб човек с рядка бяла коса и златни очила.
— А, генерал Боазльо — посрещна ги човекът с очилата, като се поклони почтително на своя гост, а след това и на прелестната му съпруга. — Вие благоволявате да посетите моето заведение. Сигурно идвате да се осведомите за здравето на вашия роднина.
— Клотилда, позволи ми — обърна се към нея генералът, — да те запозная с нашия чудесен доктор Дюбоа, един от най-прочутите парижки лекари, чието заведение се ползва с най-добро име:
— Много ме ласкаете, господин генерал, голяма чест правите на един скромен човек на науката.