— Действително, драги докторе — подзе Боазльо, — дойдохме да посетим моя нещастен роднина.
— Твой роднина ли? — учуди се Клотилда. — Ти никога досега не си ми казвал, че някой от твоите роднини е душевноболен и че се намира на лечение в болница близо до Париж.
— Не исках да разстройвам нежното ти сърце, чувствителната ти душа, скъпа моя Клотилда — изрече генералът със сатанинска усмивка, — но аз имам един нещастен братовчед, който е изгубил разсъдъка си и който на моя издръжка се лекува при доктор Дюбоа.
— Да, това е една тъжна история — поде лекарят с хитра усмивка. — Този пациент е скитал из парижките улици, брадясал, със запусната коса, а думите, които изговаряше високо на всеослушание, ясно показваха, че нещастникът си е загубил ума.
— Той имаше странна фикс-идея — прекъсна говорещия генерала; — въобразяваше си, че жената на един висш офицер била влюбена в него и че го посещавала в квартирата му без знанието на мъжа си. Не е ли чудновата тази лудост, драга моя?
Клотилда не отговори. Тя знаеше вече точно кой е този мним луд.
— Искам да видя твоя братовчед — помоли възбудено тя.
— Госпожо — обърна се загрижено към нея доктор Дюбоа, — по-добре е да не го виждате, тъй като трябва за съжаление да призная, че ние бяхме принудени да употребим строги мерки спрямо този буен луд. Гледката би била твърде неприятна за вас.
— Имам здрави нерви.
— Добре, тогава.
Дюбоа тръгна пред своите посетители по извитата стълба и ги заведе почти до тавана на къщата. Клотилда забеляза, че те минаха покрай множество железни врати, пред които й се стори, че чува звуци, за които не можеше да се разбере дали излизат от човешка уста или са вой на раздразнено животно.
Най-сетне докторът спря пред една врата, снабдена със стабилни железни решетки.
— Стигнахме — обясни той. — Лудият художник е необикновено спокоен днес.
Той извади от джоба си един ключ и отвори вратата. Съпрузите влязоха в килията на нещастника. Можеше ли това да се нарече помещение за човек, който живее и диша, чувства и страда, можеше ли това да бъде подходящо място за един болен, който трябва да оздравее? Това не беше килия, това беше кафез за животно. В този кафез крачеше нагоре-надолу едно разярено същество. То имаше човешки образ, глава, ръце, крака и все пак беше животно, затворен тигър, чиито кръвясали очи издаваха безумна ярост.
Доктор Дюбоа се оттегли и преди Клотилда да каже нещо, той затръшна вратата.
— Колко внимателен е докторът — пошепна й Боазльо, — оставя ни сами с болния. Не иска да бъде свидетел на твоята дълбока скръб.
Клотилда отвърна на тази подигравка с презрителна усмивка. Смъртнобледа, тя се облегна на вратата, гърдите й бързо се повдигаха, очите й бяха втренчени в нещастника, който се беше оттеглил плахо в един ъгъл.
— Познаваш ли този човек? — пошепна генералът на ухото й. — Не те доведох напразно в тази къща. Исках да видиш любовника си в това положение. Погледни, вече не е галантния артист, който е свирил в краката ти, и който с по-голяма жар от мен е съумял, да ти признае и прояви своята любов. Сега той е само едно жалко същество, негодно за живот, ни живо, ни мъртво, един загиващ тигър, който скоро ще издъхне.
Клотилда не отговори. Ужасена, тя продължаваше да гледа Маврус Ленски, когото едва можеше да познае в този вид.
— Е, как ти харесва? — полюбопитства отново генералът. — Би ли желала още да чувстваш целувките му на устните си? Би ли се промъкнала и сега при него посред нощ, за да ми изневеряваш? Да не отречеш пък сега? — избухна внезапно Боазльо, който вече беше загубил своето с мъка поддържано самообладание. — Признай, нещастнице, признай, че си ме мамила или отречи, ако имаш смелост. Обаче, предупреждавам те, този луд човек има още доста добра памет. Ако поискам, той ще ти напомни за часовете на нежни милувки, прекарани в прегръдките му. Достатъчно е да му обещая свобода и той ще направи такова признание, което ще те накара да затрепериш, което ще те унищожи съвсем.
— Значи си довел с измама този човек в лудницата — констатира глухо Клотилда. — Извършил си престъпление, генерал Боазльо? Престъпление, за което заслужаваш затвор! Не, не затвор, това наказание би било твърде малко за тебе. Заслужаваш да те пратя на Дяволския остров, където ти и твоите съдружници закарахте нещастния капитан Драйфус.
Боазльо се дръпна няколко крачки назад. Лицето му се изкриви от злоба и устните му едва процедиха:
— Как се осмеляваш да ми хвърляш подобно обвинение? Нямам нищо общо с Драйфус. Не съм имал нищо общо и с неговото осъждане. При това този предател си получи само заслуженото. Нека загине под тропическото слънце.