— Той няма да загине там! — извика Клотилда, като се изправи гордо в цял ръст. — Казвам ти, няма да загине, генерал Боазльо. Защото във Франция има хора, които знаят истината, и аз, твоята жена, съм една от тях.
В този момент Клотилда Боазльо беше придобила красотата на победителя. Да, тя беше хубава, омайно хубава беше Клотилда Боазльо. Но нейният съпруг не можа да се възхити от тази гледка. Той беше само ужасен. Какво ли знаеше тази жена за него? Какво се криеше зад нейната заплаха? До колко можеше тя да бъде опасна за него и за приятелите му?
Внезапно и лудият стана неспокоен. Той изрева като животно и заскуба с отслабнали ръце червените си коси, които висяха на дълги кичури по бледото му лице. Пот от страх изби по челото на Боазльо. Той искаше да постави клопка на жена си, надяваше се да преживее триумфа, когато тя, ужасена от вида на любимия си, ще падне в краката му и ще го помоли за милост. Вместо това тази жена се държеше не като унизена, а като победителка, уверена в успеха си.
— Любопитен ли си, драги? — попита Клотилда вече по-спокойно. — Навярно би желал да знаеш, кои карти съм успяла да видя. Добре тогава. Не искам да те оставям в неизвестност. Няма да имаш право поне да се оплачеш, че съм действала тайно против тебе… Ти си игра с мене като котка с мишка, аз пък искам да бъда като лъвица, която ще смаже главата на змията.
— Казвай, моя хубава лъвице, с какво ме обвиняваш?
— Спомни си за Моста на изкуствата — изрече рязко в упор червенокосата жена. — Или още по-добре, спомни си точно за мястото под моста, пренеси се мислено в оная нощ, когато излезе от къщи облечен в женски дрехи. Къде си бил през оная нощ и каква връзка има твоето излизане с касетката, която си отворил в присъствието на други хора? Ха-ха, ти бледнееш, драги генерале, ти се задушаваш. Повикай твоя доктор да ти даде успокоително средство. Би било крайно неприятно да припаднеш точно в тази килия.
Как го съсипваше нейната подигравка, как всяка нейна дума се забиваше като нож в сърцето му. Той беше загубен. Тази жена знаеше твърде много.
— Може би ще отречеш — продължи Клотилда, — може би ще кажеш, че онази сцена под моста не е била и ще твърдиш, че не си извадил от касетката писма и не си ги дал на един от мъжете. Е, драги генерале, няма да скрия от тебе, че и за това има доказателства. Може би си спомняш — продължи тя с рязък глас, като се приближи плътно до треперещия от гняв мъж, — че за тогавашното ти женско облекло получи от моята камериерка два сини жартиера. Мълчиш, виждам, че си спомняш. Знаеш, че си донесъл вкъщи само един от тези жартиери, другия загуби. Той падна от крака ти, когато стоеше под моста, защото преди това аз го прерязах нарочно, за да го загубиш и по такъв начин да узная къде си бил. Виждаш, че има жени, които са по-хитри даже и от френските генерали!
Клотилда завърши речта си с рязък смях, лудият вдигна глава и се вгледа в червенокосата жена. Той като че ли се пробуждаше от лош сън, като че ли гласът и смехът, които прозвучаваха в тази килия, надигнаха у него спомени. Но още продължаваше да стои спокойно в своя ъгъл.
— Клотилда — продума Боазльо след дълга пауза, — ти държиш в ръцете си моето щастие, моя живот, а с това и твоя. Знаеш тайни, които могат да погубят не само мене, но и голям брой френски офицери. Държиш едно пламъче, което може да подпали цяла Франция! Кажи ми, Клотилда, какво смяташ да правиш? Не искаш ли да сключим мир, като си простим взаимно, или възнамеряваш да използваш тия тайни?
— Твоят откровен въпрос заслужава откровен отговор. Доведе ме в килията на този луд човек, защото счете мястото подходящо за открито обяснение между нас. Добре. Най-напред ще ти призная, че никога не съм те обичала, ще призная също, че съм ти изневерявала с този човек. Отвращавах се от твоите прегръдки, а в неговите чувствах безкрайно блаженство. Ти си отмъсти за това. Разсипа живота на този човек, а с това ми отне и най-скъпото нещо, което имах на този свят. Сега трябва да ми дадеш право и аз да те лиша от онова, което за теб е най-скъпо. Тази обсипана със злато униформа, тази сабя, която ти е служила при толкова паради, тази лентичка на почетния легион, която носиш, властта, която упражняваш над неколцина идиоти, това е, доколкото знам, най-скъпото за тебе на тоя свят. Ти ще съблечеш тази униформа, драги мой Боазльо, тази прочута сабя ще захвърлиш в някой ъгъл да ръждясва, лентичката на почетния легион можеш да замениш с едно парче от жартиера. От титлата си ще се откажеш, а що се отнася до неколцината идиоти, които ти наричаш свои приятели, те ще трябва да споделят с тебе честно твоята съдба! Всички ще ви унищожа! Не познавам Драйфус, но винаги съм съжалявала нещастната му жена, която незаслужено понася такива страдания. Никой няма да може да твърди, че съм подкупена от Матийо Драйфус, защото аз съм генералшата Боазльо, която винаги е разполагала с достатъчно пари. Зола зная само от неговите чудесни съчинения, а Пикар, когото само бегло съм виждала, почитам като човек, който единствен във Франция заслужава името на честен мъж. Следователно, аз съм съвсем чужда на борбата за възвръщане на невинността и свободата на Драйфус. От утре, обаче, заставам на тяхна страна. Бъди уверен, драги генерале, че няма да претърпя поражение. С няколко думи ще сваля от пиедестала скверния Естерхази, мошеника Анри, вероломния Пати дьо Клам. Ще ви удуша с една мъничка примка, направена от един син жартиер. И когато ти вместо нещастния Драйфус гинеш на Дяволския остров, когато Естерхази бъде тикнат в затвора, когато Пати дьо Клам заскита като безприютен просяк, тогава си спомни за този човек тук, който се е свил в ъгъла като животно. Той ще ти се явява навсякъде като привидение. Ужасната му фигура ще изпълва твоите сънища. Лудият на доктор Дюбоа заедно с мен ще работи за поражението на „Драйфусовите неприятели“, за освобождението на Франция от нейните недостойни офицери, от тази паплач, която трябва да бъде пометена с желязна метла!