При последните й думи Боазльо бавно се беше приближил до вратата. Той беше взел страшно решение.
— Значи, искаш да ме предадеш, нещастнице?! — извика той, побеснял до лудост. — Добре тогава, ти ще бъдеш погребана жива завинаги. Искаш да подпалиш света със своите разкрития? Няма вече да видиш бял свят!
Боазльо натисна скрит бутон. Вратата безшумно се отвори. Генералът се измъкна през тесен отвор и затръшна след себе си окованата верига. Това стана толкова бързо, толкова неочаквано, че Клотилда не успя да стори нищо. Тя протегна ръка, за да попречи на затварянето на вратата с риск дори да бъде смазана, но закъсня. Така и тя беше затворена, в една и съща килия с един луд. Намираше се заедно с човека, когото някога беше обичала повече от живота си, но който сега представляваше опасност за нея.
Отвън се чу подигравателният смях на нейния съпруг.
— Сега можеш да викаш колкото щеш и да издаваш, комуто щеш своите тайни — извика Боазльо пресипнало. — Сега можеш да издадеш мене и приятелите ми. Този луд там е добра публика за тебе. На него можеш да разкажеш своите приказки. Обаче, пази се, драга моя Клотилда. Тоя див звяр не винаги седи тъй мирно в своя ъгъл. Има моменти, когато твоят художник започва да буйства, тогава той не отстъпва по кръвожадност от ранен леопард. Разкъсва всичко, което види насреща си, па било то и най-любимото, което някога е притежавал. И уталожва своята жажда с кръвта на жертвата си.
Клотилда заудря с ръце по вратата.
— Пусни ме да изляза — викаше тя. — Чудовище, ти искаш да ме убиеш. Престъпник, ти искаш да ме оставиш тук да умра бавно. Не си въобразявай, че аз мога да изчезна тъй лесно, както Маврус Ленски, който няма нито приятели, нито роднини в Париж. Има хора, които се интересуват от мен и моята съдба. Хора, които ще направят всичко възможно, за да ме измъкнат оттук.
— Ще кажа на тези хора, че си избягала с любовника си и те ще повярват.
Нещастната жена нададе сърцераздирателен писък. Тя знаеше, че генералът има право и ако той излъже, че тя му е изневерила и е избягала с любовника си, всички биха му повярвали. Потрепера, обхвана я ужас. Затворена в килията на една лудница, заключена в една мръсна дупка зад обкована с желязо врата, заедно с един човек, който в действителност приличаше на диво животно — това беше съдбата й занапред!
В страха си тя започна да плаче. Отвън й отговориха с подигравателен смях. Реши да опита последно средство. Да се унижи, да моли за милост мъжа, когото мразеше и искаше да погуби.
— Боазльо — извика тя. — Боазльо, чуй ме, Боазльо, не си отивай… ще ти кажа още едно нещо, само едно, заклевам ти се, само едно-единствено нещо. Отвори вратата, пусни ме да изляза, освободи ме от този затвор и аз ти се заклевам, заклевам ти се във всички светии, че ще мълча като гроб. Никой няма да научи какво зная за тебе и твоите приятели. Нека Драйфус гине на Дяволския остров!
— Той ще си гине и без да те пусна.
— Аз ще те обичам, Боазльо, ще ти бъда вярна отсега нататък. Ще забравя художника, ще го забравя така, като че ли никога не е живял. Милост, Боазльо, бъди милостив… аз ще те притисна до гърдите си… ще ти даря неизказано удоволствие… в моите обятия ти ще почувстваш неизпитано досега блаженство, от каквото отдавна си бил лишен… само ме освободи от тази мръсна дупка!
— Блаженството, което ми обещаваш, изпитвам вече в този момент — отговори жестокосърдечният подлец. — Какво по-голямо блаженство може да има за мен от това, че ти се унижаваш, че ти се валяш в праха пред мене, че ти ми предлагаш своята любов!… И тъй, весело прекарване, госпожо генералшо! Не вярвам да скучаете, вие се намирате в прелестна компания! Галете и милвайте вашия тигър, укротявайте го, докато се разяри. Вашите ръце са нежни, устните ви са създадени за целувки, опитайте дали ще можете да опитомите на своите гърди едно диво животно.