Стъпките на генерала се отдалечиха и замряха по извитата стълба.
Клотилда изгуби и последната си надежда. Тя беше загубена, осъдена на мъчителна смърт в самотната килия на лудницата. В полусъзнание тя притисна обляното си в сълзи лице до студеното желязо на вратата. Баретката беше паднала от буйната й златочервена коса и се търкаляше в краката й. Самите й коси като слънчеви лъчи се спускаха по хубавите й рамене. Красивата жена плачеше. Тя оплакваше ужасната си съдба.
Изведнъж чу зад себе си тихи провлачени стъпки. Не посмя да се обърне, но почувства инстинктивно, че приближава нещо лошо. Каква страшна съдба! Сега тя се ужасяваше от човека, когото беше обичала повече от всичко. Странна мисъл мина през ума й. Когато двамата влюбени седят един до друг, притискат се нежно и си шепнат най-сладки думи, какво ли би станало, ако единият от тях внезапно полудее и се изправи пред другия с разкървавено лице и диво светещи очи? Дали това би издържала и най-горещата любов? Не би ли се дръпнала жената ужасена, не би ли избягал мъжът, когато види разкривеното от лудостта лице на многообичната дотогава жена?
Човек може да обича само човек. Когато той загуби човешкото у себе си, причинява отвращение и никаква любов колкото и голяма да е била тя, не може да противостои на основните природни закони! А Клотилда беше само жена, слаба жена, която не можеше да си представи своя любим без хубавата му външност.
Тя притисна още по-силно лицето си до желязната врата. Не искаше да види страшното, което се приближаваше. Изведнъж трепна. Студена като лед ръка погали бузите й. В следния момент копринената й коса беше навита около една мършава ръка и дръпната с неотразима сила. Клотилда падна с вик на пода. Лудият коленичи на гърдите й. Ръцете му обвиха врата й, като че ли искаха да я удушат. Кървава пяна се появи на устните му и ужасното привидение, което сякаш беше излязло от преизподнята, завика колкото можеше с пресипналия си глас.
— Хубава Клотилда, ти ме измами, ти трябва да умреш. Хаха, ти ще бъдеш най-хубавия труп, какъвто толкова отдавна търся. Моя мъртва Венера… най-сетне… най-сетне те намерих.
Лудият разкъса роклята на нещастницата и красивото й тяло се показа. Струваше й се, че ще умре от страх и срам…
33.
Пред градските врати „Сен Дени“, там, където минаваше шосето за Версай, се намира на около половин час от града едно запустяло място. То е било купено от някакъв спекулант, навярно с намерение да го продаде след много години, когато цената му стане петдесет пъти по-голяма от оная, която беше платил за него. Засега, обаче, този празен парцел служеше за съвсем други цели. Парижкото общество, което се интересува от такива работи, го наричаше „място за дуелите“. Щом се обяви дуел, смята се за естествено той да стане на това място. И, действително, то е удобно за такива случаи. Преди всичко парижката полиция му обръща твърде малко внимание, защото смята, че колегите от Версай трябва да имат грижата за него. А Версайската полиция пък твърди, че мястото на дуелите е парижки район. Така че всъщност полицията не надзърта там. Освен това то се намира доста далеч от шосето, за да могат минувачите да виждат какво става там, но не е много далеч, така че ранените лесно могат да се отнесат до файтона.
През една мъглива зимна утрин на мястото на дуелите стояха двама увити в шуби мъже. Това бяха Естерхази и полковник Анри. Те разгледаха внимателно голямото празно пространство.
— Братовчед ми още го няма — каза Естерхази, като разкопча шубата си извади изпод нея един дълъг кожен калъф, — значи можем спокойно да си поприказваме, Анри.
— Да запалим по цигара — предложи полковникът. — Кучешки студ е, дано не ви замръзнат пръстите, драги Естерхази, когато ще трябва да кръстосвате рапирите с вашия противник.
Естерхази се изсмя късо.
— Ако ми замръзне дясната ръка, ще убия противника си с лявата, тъй като можете да бъдете сигурен, че ще го убия, драги мой. Този човек много ме обиди, той е твърде опасен не само за мен, но и за всички ни.
Полковникът поглади усмихнат гъстите си, тъмно-руси мустаци.