— Трябва да побързаме, за да не ни видят — изсъска мъжът на Помпадура. — Равелак, дай ми ножа си, ще взема пръстена заедно с пръста!
В това време евреинът завърза малкия чувал и го метна на гърба си. Мъртвешката глава взе тайнствения фенер и освети ръката, която Равелак беше хванал. Той допря ножа до костта на пръста и безмилостно започна да го реже.
Кръв потече от раната и изцапа роклята на мъртвата.
— Дай ми чука, Мъртвешка глава — извика Равелак, — искам да отсека костта.
Преди още да беше се обърнал, за да изпълни желанието на другаря си, се случи нещо ужасно. Тежка въздишка се чу от гробницата. Равелак отскочи.
Ръката, в която Мъртвешката глава държеше фенера, затрепера като лист и отвратителното му лице се вкамени.
Дулсети се огледа страхливо.
Чу се втора въздишка, толкова страшна и злокобна, че злодеите се уплашиха, косите им настръхнаха и ги обля студена пот.
Наранената ръка мръдна, тялото на мъртвата жена се размърда и гърдите й започнаха да се повдигат.
Мъртвата бавно се надигна от смъртния си одър.
— Тя е жива — промълви евреинът, — погребали са я припаднала. Сега ще ни издаде.
— Да се махаме оттук — извика Мъртвешката глава, — трябва да отидем на по-сигурно място, по дяволите, евреино, какво си застинал като камък!
Понечи да издърпа Дулсети със себе си, но той се измъкна усмихнат от ръцете си.
— Вие се страхливци — извика той с дрезгав глас,— плашите се от една припаднала жена! Аз ще ви кажа, какво трябва да направим с нея — ако не е умряла, ще я убием.
Евреинът се хвърли върху жертвата си. Тя бе отворила очи и се оглеждаше. Жената не знаеше какво търсеха фигурите край нея, усмихна се, като мислеше, че сънува.
Когато евреинът се хвърли върху нея, тя извика силно за помощ.
Соломон Дулсети държеше в едната си ръка чувалчето, а с другата бе хванал гърлото й. Силният вик, който се изтръгна с болка от гърлото на нещастницата, разцепи въздуха.
— Ще ни издадеш, куче такова — просъска Мъртвешката глава, — ще ни погубиш!
Той хвана стария евреин за врата и го блъсна по стълбите. Равелак вече беше избягал.
Мъртвешката глава и Дулсети излязоха от гробницата. Тъмни сенки се появиха пред тях. Мъртвешката глава мислеше върху кого да се хвърли най-напред. За щастие той нямаше никакво оръжие у себе си, а чука беше забравил в гробницата. Затова му дойде наум нещо друго.
Отвратителното му лице уплаши тримата. Нападателите за минута се стреснаха като го видяха. Мъртвешката глава използва изненадата и се хвърли с всичка сила върху Матийо, като го удари с юмрук по челото.
Матийо Драйфус падна като мъртъв на земята. Чуха се четири изстрела от револвера на Алиса. Трите куршума не улучиха, а четвъртият рани леко Мъртвешката глава в лявото рамо. Той взе с дясната си ръка бастуна на Матийо.
Алиса извика и се хвърли върху Драйфус.
Дебелият бастун се завъртя из въздуха. Той попадна върху главата на стария гробар, който изстена и се свлече на земята.
Разбойникът ритна лежащия на земята Дулсети и му каза:
— Тръгвай, още е тъмно, никой не ще ни познае! Те изтичаха към оградата на гробището. Посрещна ги Равелак.
— Стълбата виси — каза той, — не съм я забравил. След миг разбойниците се намериха отвъд стената.
Влачейки стария евреин, те бягаха през полето и скоро се загубиха в тъмнината.
В това време Матийо Драйфус бе дошъл вече на себе си. Без да обръща внимание на болките си, той се запъти с Алиса към гробницата. Драсна клечка кибрит. На тази слаба светлина те слязоха по стълбите. Изплашени, Матийо и Алиса се доближиха до отворения ковчег. Матийо се наведе над припадналата, а Алиса я хвана за ръцете.
— Тя е жива! — извикаха в един глас и двамата.
— Но ще живее ли? — добави Матийо. — Това един Бог само знае.
15.
Същата вечер, когато ставаха тези случки, един мъж с червена брада вървеше из улиците на квартал „Марбьов“, там, където живее по-бедното парижко население. Мъжът носеше закърпен дълъг войнишки шинел, а на главата си имаше вехта фуражка. На гърдите му висяха медали и други знаци за заслуга, които показваха, че е инвалид.
Както повечето такива като него, инвалидът носеше на гърба си малка латерна, с това го бе възнаградило за храбростта му признателното отечество. Мнозинството от инвалидите, излагали за отечеството живота си срещу вражеските куршуми, бяха бедни.
Инвалидът, както изглеждаше, се връщаше вкъщи. Приведен под латерната, подпиращ се на бастуна си, той зави в тясна, тиха улица. Непрогледна тъмнина забулваше малките къщички, чиито врати бяха добре заключени. Пред една от тях спря инвалидът.