— То умира — извика Бургер и хвърли страшен поглед на Естерхази.
Кучето започна ужасно да се гърчи, след минута се протегна още веднъж, погледна умолително Бургер и издъхна.
— Кучето умря — продума Християн със съжаление.
Тогава Бургер сложи ръката си на рамото му:
— Граф Християн Естерхази, това животно умря вместо вас. Неро е отровен. Залагам си главата, че върхът на шпагата, която му нанесе тази малка рана, е потопена в една от ония ужасни отрови, които само за няколко минути умъртвяват ранения.
В това време Естерхази прибра двете шпаги, които беше донесъл в кожения калъф (Християн беше захвърлил презрително своята). След това той и Анри запалиха по една цигара и засмени си тръгнаха под ръка.
— По чудо се спасихте от смъртта, Християн — каза доктор Бургер. — Този е вторият дуел, на който черният майор иска да извърши убийство, но Господ и двата пъти спаси жертвите му. Само моят нещастен Неро пострада. Доброто вярно животно умря достойно. На гроба му би трябвало да се сложи паметник с надпис: „Тук почива още една от жертвите на майор Естерхази.“ Но нека имаме търпение — прибави Бургер, като хвана Християн под ръка и тръгна с него към града, — ще дойде време, когато този подлец ще си получи заслуженото. Желая само този час да дойде по-скоро. Черният майор твърде дълго върши престъпления! Кога Франция ще се освободи от тази напаст, която с шпори и сабя кръстосва по нейните улици?
Двамата мъже мълчаливо продължиха пътя си през вдигащата се утринна мъгла към града на най-големия блясък и на най-грозните престъпления — към големия загадъчен Париж.
34.
Същия ден вечерта из гробищата „Пер Лашез“ вървеше едно стройно младо момиче, облечено в скромна черна рокля. Макар че вече беше доста тъмно, то бавно се движеше между редиците безбройни гробове и търсеше оня от тях, в който беше погребано най-скъпото за нея същество — майка й.
Изведнъж момичето спря пред един скромен гроб. Тя се наведе и прочете името, което беше написано на малкия черен кръст. В следния момент тя коленичи пред него.
— О, майко, мила майчице — възкликна тя, — най-сетне пак съм при теб! Но ръцете ми не могат да те прегърнат, те пипат само студената пръст, под която почиваш. Очите ми не могат да те гледат, те виждат само черния кръст с твоето име!
Това момиче беше Мадлен Готие. Щом пристигна в Париж, първата й работа беше да посети гробището, където е погребана майка й. То я привличаше неудържимо. Всичките й други грижи, бяха изместени от желанието да коленичи и да се помоли пред гроба.
— Сега съм самотна — оплакваше се Мадлен, — съвсем сама сред този безмилостен свят. О, майко, ти не знаеш какви страдания преживях, откакто ти склопи очи. Може би е по-добре, че милостивият Бог не те остави да видиш всичко това, защото страданията на твоето дете биха разбили сърцето ти.
Мадлен наведе разплаканото си лице толкова ниско, че то докосна студената земя. Тя дълго и сърцераздирателно плака. Най-сетне можеше да се наплаче и то тук, където беше най-близо до майка си. Този гроб беше за нея всичко: и роден дом, и единствено убежище, и свят спомен. Тя нямаше нищо друго, освен него.
Вечерната мъгла се спусна над гробището и тъмнината разпери призрачни, крила, но Мадлен не ставаше, тя не можеше да се откъсне от това парче земя. Защо й трябваше другият свят, светът, в който имаше за нея само страдания и опасности? Тук беше спокойно, тук се чувстваше сигурна, сякаш майка й беше станала от гроба и притискаше до изнемощелите си гърди главата на детето си, както често го беше правила в бедната стаичка в мрачното здание на улица „Мартир“.
Изведнъж тя чу съвсем наблизо тих плач на мъж. Тази гласно изразена скръб й звучеше като ехо от нейната собствена. Тя се изправи бавно, озърна се в тъмнината и забеляза само на няколко крачки от майчиния й паметник фигурата на снажен мъж, надвесен над един обсипан с цветя гроб. Голямата тъга го беше превила.
Той разпери ръце и извика със задавен от сълзи глас:
— Спи спокойно, скъпа моя Лучия, почини си от този жесток сън, наречен живот. Сега си заобиколена с много по-хубави, много по-приятни сънища. Ти умря като борец на бойното поле, където кипи борбата за правото и истината и за свободата на нещастния Драйфус. Тебе те убиха, но ти няма да си единствената жертва. Никога няма да те забравя, моя Лучия. За мен ти беше много повече, отколкото хората можеха да предполагат. Ти беше моя годеница, моя жена, но ние бяхме положили свещена клетва и я удържахме. Заклевам се, че ще съобщим на хората за нашето щастие само тогава, когато бъде прогонен ужасният призрак на нашето столетие, когато мъченикът от Дяволския Остров се върне между хората, когато съдбата му престане да тегне върху нашите души. Но ти, моя скъпа Лучия, ти си отиде преди да постигнем тази благородна цел и днес аз плахо се питам дали някога ще мога да се изправя пред твоя гроб и да ти кажа: „Радвай се, тържествувай, ти, дух на моята жена! Драйфус е свободен, невинността е спасена, истината е възтържествувала, родината се освободи от петното, което престъпни подлеци й бяха залепили.“ Ще дойде ли някога този ден!? О, Лучия, моя Лучия, която си отърсила вече земните окови и обитаваш сфери, от които можеш по-лесно да вникнеш в нашата съдба, отговори ми, ще дойде ли този ден?